Глава 9
Керн видя как Изабел пребледнява. Кафявите й очи се разшириха. По тялото му премина студена тръпка. По дяволите, тя наистина вярваше, че Аврора Дарлинг не беше умряла от естествена смърт.
И смяташе, че убиецът й беше баща му.
Изабел примигна и сведе поглед към паважа.
— Убийство? Не мога да си представя откъде му е дошла тази мисъл — каза тя с твърде невинен глас. — Сигурно е по-луд, отколкото мислех.
— Той цитира вашите думи.
— Откъде знаете, че ме е цитирал точно? Вие не бяхте там.
Тя отричаше и това го раздразни. Изабел заслужаваше да бъде наказана, че беше притеснила един болен старец. Той хвана брадичката й и я принуди да го погледне в очите.
— Не се опитвайте да ме заблуждавате, госпожице Дарлинг. Ако продължавате да преследвате баща ми с измислени обвинения, ще се погрижа да бъдете изхвърлена от обществото и да се върнете в бордея, където ви е мястото.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Няма да посмеете. Ако го направите, ще публикувам мемоарите.
— Наистина ли? А може би истинската ви цел е да разкриете един убиец? Човек, за когото смятате, че принадлежи към висшето общество.
Изабел стисна устни.
— Не съм длъжна да ви казвам нищо за намеренията си. Защо просто не спрете и не ме оставите да сляза? Предпочитам да вървя пеш до църквата, отколкото да търпя присъствието ви.
— О, не — отвърна графът през стиснати зъби. — Вие ще останете с мен. Докато не ми кажете цялата истина.
Тя вдигна гордо глава.
— В такъв случай ви съветвам да се приготвите за един отегчителен следобед, милорд.
Той изпита желание да я хване и да я разтърси с всичка сила. Вместо това обаче дръпна юздите и подкара коня в тръс по „Мейфеър“. Тя щеше да му каже всичко и Керн знаеше точно как щеше да измъкне информацията от нея.
Изабел изправи гръб и се огледа внимателно, когато богаташките къщи отстъпиха пред обикновени магазини и по-малки къщи.
— Това не е пътят към църквата „Свети Джордж“.
— Не е.
— Карате към Странд. Къде ме водите?
— Ще видите.
След няколко минути те подминаха театъра „Ковънт Гардън“ и Керн спря файтона пред една обикновена, с нищо неотличаваща се тухлена сграда. През входната врата влизаха и излизаха хора — длъжностно лице с бяла перука и черен костюм, разплакана жена с притисната към носа кърпичка, мошеник, влачен по стълбите от пристав в червена униформа.
Изабел премигна озадачено.
— Съдът на Боу стрийт — каза тихо тя. — Защо ме доведохте тук?
— След като не желаете да бъде искрена с мен, можете да разкажете историята си на магистрата. — Той се наведе към нея, решен да постигне своето. — Но трябва да ви предупредя, госпожице Дарлинг. Слуховете тук се разпространяват много бързо и скоро цялото общество ще знае коя сте в действителност.
Керн понечи да слезе от файтона, но Изабел го спря с въздишка.
— Добре тогава — каза тя. — Искате да знаете истината, така ли? Отведете ме оттук и ще я научите.
Керн дръпна юздите и конят тръгна надолу по улицата.
— Някой от вашия кръг е отровил майка ми. Някой от вашия кръг я е убил, за да й попречи да завърши мемоарите си. И независимо какви заплахи отправяте към мен, аз ще намеря убиеца и ще се погрижа той да си плати.
Убедителността в гласа й го потресе. Той се ядоса на себе си, когато изпита желание да я прегърне и да я успокои.
— Къде са доказателствата ви?
— Няколко дни преди да умре… — Изабел млъкна и се загледа в ръцете си. — Майка ми е записала в дневника си симптомите на болестта. Те съвпадат с отравяне.
— Ако твърдите, че е обвинила баща ми, това са глупости — каза графът. — Линууд може да има много грехове, но не е убиец.
— Тя не посочва никого по име, но херцогът е един от няколкото нейни… бивши любовници, които са успели да научат, че тя пише мемоари, и един по един са я посетили, за да я накарат да спре. — Тя говореше бавно, сякаш признанието й причиняваше болка. — Освен това Мини е забелязала някакъв господин да влиза в стаята на майка ми късно през нощта, преди тя да се разболее.
— Защо не сте представили подозренията си пред магистрата?
— Мислите ли, че някой там — тя посочи към сградата зад тях — ще ми повярва? Мислите ли, че изобщо ги е грижа за смъртта на една проститутка? — Изабел поклати глава. — Правосъдието ще се зарадва, че в този град е останала една уличница по-малко.
Горчивината в гласа й изпълни Керн със състрадание. Изабел седеше с изправен гръб и гордо вдигната глава, а на лицето й беше изписана тревога. За първи път той осъзна, че тя наистина бе обичала майка си и страдаше от това, че я беше загубила. Той обаче не можеше да си позволи да смекчи отношението си към нея.
— И за това вие сте решили да проведете собствено разследване. Получихте достъп до дома на Хатауей с изнудване. Днес пък сте имали намерение да стигнете до преподобния лорд Реймънд и да притеснявате и него с въпросите си.
Изабел гледаше към ръцете си, скръстени в скута й.
— Ако е така, това не е ваш проблем.
— Не съм съгласен. Той случайно е чичо на бъдещата ми съпруга. Освен това е почтен джентълмен, посветен изцяло на службата си на църквата.
— Странно. Майка ми пък го описва като лукав развратник, който крие много мръсни тайни.
На няколко пъти Керн бе видял лорд Реймънд да оглежда жените от паството си по доста многозначителен начин. Керн обаче не възнамеряваше да дава на Изабел муниции, които тя да използва в личната си война. Освен това лорд Реймънд не беше убиец. Преди много години той бе обучавал Керн и винаги се беше отнасял с разбиране към проблемите му, когато момчето не бе имало към кого другиго да се обърне. Лорд Реймънд беше почтен, сърдечен мъж, който някога бе оправил счупеното крило на една лястовица, която Керн бе намерил като малък.
— Мръсни тайни? — намръщи се графът. — Ако имате предвид дуела, на който се дължи накуцването му, това е стара история, която не е достатъчна да бъде определен като убиец. Тогава той дори не е стрелял в противника си, а във въздуха.
— Нямах предвид точно този случай.
— Но какви други тайни би могъл да има той?
Изабел стисна устни и се загледа напред.
— Нямам право да ви ги разкривам.
Тази тайнственост влудяваше Керн. Искаше му се да измъкне истината от нея с целувки, да гали това прекрасно тяло, докато тя не отстъпеше и не разголеше пред него както тялото, така и душата си. Искаше му се да намери най-близкия хан и да довърши онова, което двамата бяха започнали вчера.
По дяволите, той заслужаваше да бъде бит с камшик. Въпреки че беше сгоден за Хелън, копнееше по Изабел.
Графът насочи вниманието си към улицата и стисна здраво юздите.
