което да не съм чувал поне сто пъти. А и на моята възраст вече не преценявам честта на един човек според лицемерните правила на обществото.
Графът повдигна вежди, но не каза нищо. Очевидно беше, че не е съгласен, макар да осъзнаваше, че сега не беше подходящият момент да се впуска в дискусия по етика.
На Изабел й хрумна една мисъл.
— Кой ви каза, че майка ми пише мемоари?
— Един мръсник на име Терънс Дикенсън. Той предложи всички господа, които бяха описани в книгата, да притиснат Аврора. — Тримбъл сви месестите си пръсти в юмруци. — Едва ли трябва да споменавам, че изхвърлих този подлец.
Студена тръпка премина по тялото на Изабел. За да иска подобно нещо, Терънс Дикенсън трябва отчаяно да е желаел да спре майка й. Тя погледна към Керн и видя в погледа му, че той си беше помислил същото. И все пак не знаеха със сигурност. Засега. Тримбъл можеше да лъже, за да свали подозрението от себе си.
— Виждахте ли се с майка ми след това? Случайно да сте й носили някакъв подарък?
Той поклати глава.
— Видях я само този единствен път. Тя търсеше успокоение и подкрепа, след което пожела да си тръгна и да я оставя сама, за да довърши мемоарите си. Дори не знаех, че се е разболяла, докато не… — Той въздъхна тежко. — Аврора Дарлинг беше толкова красива. Винаги замечтана и изпълнена с надежда, но силна и решителна. Ако ми позволите да го кажа, вие ми напомняте за нея.
Изабел зарови пръсти в топлата козина на Милорд. Забележката на Тримбъл й беше доставила неочаквано удоволствие и я беше изпълнила с неописуема паника. Изабел не искаше да бъде като майка си. Тя не беше като нея.
Преди много време тя копнееше да порасне и да бъде като красивата си майка, която я викаше редовно в Лондон, обсипваше я със скъпи подаръци и я водеше в цирка на Ашли. След това обаче Изабел бе научила неприятната истина за източника на парите, с които майка й плащаше за красивите кукли, новите рокли и сладкишите. В този миг Изабел се беше заклела, че по-скоро ще предпочете да умре от глад, отколкото да отдаде тялото си на някой мъж.
Сега обаче откри, че погледът й се премества към Керн, а въображението й рисува сладострастни картини. Щом не искаше да бъде като майка си, защо копнееше да легне гола в едно легло с този мъж? Защо мечтаеше да докосва мускулестото му тяло? Защо усещаше болка в гърдите си, пулсиране в стомаха си и влага между краката си?
Защо болката на желанието й разкъсваше сърцето й?
Тя видя графа да поглежда към нея и се помоли той да не разчете мислите й. Но вниманието му беше насочено към сър Джон.
— Предполагах, че няма да бъдете сляп като останалите и ще забележите приликата — каза Керн. — Време е да научите истината. Имаме причини да вярваме, че Аврора Дарлинг е била убита. Отровена.
Лицето на Тримбъл пребледня като платно. Той се преви, сякаш изпитваше силна болка и сграбчи облегалките на креслото.
— Не! — прошепна. — Не!
— Мини е видяла някакъв мъж да влиза в стаята на Аврора на десети май миналата година — продължи Керн. — Можете ли да си спомните къде сте били вечерта на тази дата?
Тримбъл седеше втренчен в пода. След малко потърка очите си и погледна графа.
— Не си спомням. Сигурен ли сте в това, което казвате, милорд?
— Да, за съжаление.
— Майка ми е записала страховете си в последните редове на мемоарите си — добави Изабел. Тя наблюдаваше внимателно Тримбъл. Дали шокът му не беше престорен? — За съжаление, не споменава никого по име.
— Господи! Господи! Трябваше да отида при всеки от онези, които я бяха безпокоили, както възнамерявах да направя. Не трябваше да й позволявам да ме откаже от това мое намерение. — Сър Джон стовари юмрук върху облегалката на креслото си. — Направих голяма глупост. Ама че глупак съм бил!
— Дайте ми имената на тези мъже — каза Керн, — за да ги разпитам.
— Не. — По лицето на сър Джон беше изписана решителност. Той се надигна с усилие от стола и се подпря на него. — С цялото дължимо уважение, милорд, аз лично ще се погрижа за това. Както трябваше да направя отдавна.
— С цялото дължимо уважение — каза графът, — бих искал да ви придружа. Вие не сте в състояние да преследвате престъпници.
— Ще се справя. Онова, което Аврора ми каза, беше поверително. Нямам намерение да предам доверието й нито сега, нито когато и да било в бъдеще.
Мъжете се спогледаха. След това Керн каза:
— В такъв случай ще очаквам да ми съобщите за всичко, което научите. И искам да смятате и Аполон за заподозрян.
Тримбъл стисна устни и отмести глава встрани, преди да кимне отсечено.
— Съгласен.
Изабел не беше в състояние да разчете изражението му. Той сигурно само се преструваше, че щеше да говори с Аполон. Нямаше друго обяснение.
Тя наблюдаваше с възмущение как двамата си стискат ръцете. Скочи и тръгна към тях.
— Чакайте малко. Аз търся убиеца на майка си. Не можете да ме изключите от това. Искам да се видя с тези мъже. Искам лично да чуя извиненията им.
Керн я хвана за ръката.
— Съжалявам, но това е напълно невъзможно.
— Не, не е. — Тя се обърна към Тримбъл, разтреперана от внезапен гняв. — Откъде да знаем, че можем да ви имаме доверие? Ако наистина сте били загрижен за майка ми — а бог ми е свидетел, че единственото доказателство за това са думите ви, — тогава трябва да осъзнавате, че тя не би искала да имате тайни от мен.
— Скъпа, не мога да ви позволя да се изложите на опасност. Моля ви, не забравяйте какво сполетя Аврора. Вашата безопасност стои над всичко. — Тримбъл се усмихна бащински и я погали леко по бузата. — Тя ви обичаше толкова много. Каза ми го последния път, когато се видяхме. Възнамеряваше да се премести в провинцията и най-сетне да заживее с вас.
Нежният му допир накара гневът й да се изпари. Почувства се изтощена и не знаеше какво да каже.
Винаги бе знаела, че Аврора обича да играе ролята на майка, когато това й изнася. Бе правила много декларации за любов, но с възрастта Изабел бе започнала да се съмнява в думите й.
Изпълнена с противоречиви чувства, Изабел не възрази, когато Керн я изведе от къщата на сър Джон. Тя притискаше силно Милорд към гърдите си, кученцето сигурно долови безпокойството й, защото подуши бузата й. Едва когато каретата тръгна надолу по улицата, Изабел успя да си възвърне част от самообладанието.
— Завийте в онази уличка — каза тя и посочи към една тясна пресечка. — Ще изчакаме Тримбъл да излезе и ще го проследим.
Керн й хвърли един мрачен поглед.
— Дадох му честната си дума, че няма да му се меся. Той ще се свърже с мъжете и ще ми съобщи какво е направил. Ще трябва да се задоволим с това.
— Да се задоволим! Откъде сте толкова сигурен, че можем да му имаме доверие?
— Няма нищо сигурно, но нямаме друг избор. Колкото и да го бяхме питали, той никога нямаше да издаде тайните на майка ви. Това беше очевидно.
Изабел се обърна назад, за да погледне към дома на Тримбъл. Той, разбира се, нямаше да отиде никъде. Не му беше необходимо да търси Аполон. Но ако наистина излезеше от дома си…
— Не можем да го оставим да тръгне просто така. Не можем!
