фартинг, въпреки че аз, разбира се, платих за новите й дрехи. Не можех да я оставя да се разхожда облечена в дрипи.
Керн се ядоса на себе си за това, че се зарадва, че Изабел не беше изнудвала маркиза.
— Но пет хиляди? Никой не очаква от теб да отпуснеш толкова голяма сума на някаква далечна роднина.
— Хората могат да ме наричат ексцентричен, ако искат. — Хатауей го погледна в очите. — Това е много по-добре, отколкото да започнат да задават въпроси за произхода на Изабел. Подобни клюки биха се отразили зле на Хелън. Не ми казвай, че не осъзнаваш това, Джъстин.
Разбира се, че го осъзнаваше, но възмущението все още не искаше да го напусне.
— И затова ти едва ли не каниш Изабел да се омъжи за някой джентълмен — каза графът през стиснати зъби. — Ще я оставиш да измами един почтен мъж.
— Тя може и да не приеме предложението. А ако не се омъжи, няма да получи парите.
— Но ти много добре знаеш, че тя ще приеме. Поемаш дяволски голям риск. Тя е незаконна дъщеря на куртизанка.
Лицето на Хатауей беше като изваяно от камък.
— Била е възпитана от гувернантка и досега се държи много добре.
— А какво ще стане, ако я разкрият?
— Това просто няма да се случи. Тя е умно момиче.
— Да, бе. Само преди няколко дни ти сам каза, че е обикаляла Лондон и е задавала въпроси за бившите любовници на майка си.
— Вече няма да го прави. Ти ще се погрижиш за това.
Керн стисна зъби. Каквото и да кажеше, маркизът нямаше да промени решението си. Той не можеше да си представи Изабел да се омъжи за някой от кретените, които се навъртаха около нея… и да спи с него. Графът си представяше как образът й ще го преследва в продължение на години, как ще я вижда с издут от детето на друг мъж корем, как става по-мека и красива с годините. Той си представяше как двамата с Хелън щяха да бъдат длъжни да забавляват Изабел в дома си, а на него щеше да му се налага да търпи чувствените й усмивки и язвителните й подмятания.
— Дявол да го вземе — каза троснато той. — Знаеш каква е тя и откъде идва. Рано или късно ще направи грешка и ще те посрами — ще посрами всички ни.
— Независимо от това решението ми е окончателно.
Маркизът се обърна, дръпна за последен път от пурата си и я угаси в пепелника. Керн рядко го беше виждал да пуши, при това никога на публично място. Той не можеше да се отърси от усещането, че нещо притесняваше Хатауей.
Господи! Какво можеше да накара Хатауей да действа противно на разума си?
Лорд Реймънд. Хатауей винаги беше защитавал по-малкия си брат.
Но това означаваше, че маркизът подкупваше Изабел. Плащаше й да си държи устата затворена. Невъзможно.
На младини лорд Реймънд бе водил разгулен живот и бе прелъстил не една жена с ниско социално положение, докато не бе направил грешката да вкара в леглото съпругата на един богат търговец. Мъжът й ги беше изненадал на местопрестъплението и го беше предизвикал на дуел, лорд Реймънд едва беше отървал кожата. Оттогава той водеше живот за пример и се беше посветил изцяло на папството си в църквата „Сейнт Джордж“.
Но дали това беше така? Дали в миналото си той не беше извършил и някакво по-страшно престъпление? Престъпление, което Хатауей не искаше да бъде огласено?
Не. Не, Керн не можеше да си позволи да мисли лоши неща за маркиза, когото познаваше от дете и когото смяташе повече за баща, отколкото Линууд. Хатауей беше най-почтеният човек, когото Керн някога бе срещал. Той беше човекът, който лично се беше погрижил Керн да не кривне от правия път. Маркизът със сигурност не беше способен да прикрива убиец.
Освен ако не ставаше дума за брат му.
Хелън се приближи към тях, придружена от някакъв господин. На лицето й беше изписана широка усмивка.
— Извинете, че ви накарах да чакате. Вижте кого намерих във фоайето. Току-що му казах новината за Изабел.
Чарлз Мобри се поклони изящно.
— Хатауей. Керн. Много се радвам да ви видя. Тъкмо казвах на лейди Хелън колко е приятно да подновя познанствата си със стари приятели. Тук ли е госпожица Дарси?
На Керн му се прииска да изтрие с юмрук самодоволната усмивка от лицето на Мобри.
— За теб я няма — отвърна той.
— О… — Мобри започна да отваря и затваря уста като риба на сухо. — Аз… аз се надявах да се видя с нея. Последния път се скарахме за една глупост и аз исках да се извиня…
— Вече си казал достатъчно — прекъсна го Хатаеуй със смразяващо изражение. — Хелън, трябва да се връщаме на местата си. Второто действие започва скоро.
— Но… но… — заекна Мобри.
Хелън хвана Керн и баща си под ръка и тримата оставиха Мобри да стои в коридора, без дори да се сбогуват с него. Когато той вече не можеше да ги чуе, Хелън прошепна:
— Знаех си, че мога да разчитам на вас двамата да го поставите на мястото му. Ама че самовлюбен червей, да си мисли, че ще му позволим да ухажва Изабел.
— Той повече няма да се доближи до нея — заяви Керн. — Лично ще се погрижа за това.
— Трябва да се погрижим и да й намерим подходящ съпруг — добави Хелън, докато тримата се качваха по стълбите към горния етаж. — Някой прекрасен като теб, Джъстин.
Наивната й усмивка накара Керн да се почувства виновен. Тя едва ли щеше да го смята за толкова прекрасен, ако разбереше за страстните му целувки с Изабел. Щеше да бъде ужасена и наранена. И всичко това само защото той не можеше да овладее непочтените си желания и копнежа си по една жена, която не можеше да има. Ужасната тайна го караше да изпитва угризения на съвестта.
— О, надявам се главоболието на Изабел да е преминало — продължи Хелън. — Ще се почувствам ужасно, ако е прихванала моята настинка. Да бъдеш затворен цяла седмица вкъщи, е наистина неприятно.
Керн си помисли, че една седмица изолация щеше да се отрази доста добре на Изабел. За седем дни той щеше да получи новини от Тримбъл и с малко късмет може би щеше да разплете загадката. След това щеше да я убеди да откаже зестрата и да се върне в своя свят и така да си спести мъчението да я вижда отново.
Той отвори вратата към ложата на маркиза.
— Сигурен съм, че тя е много добре…
Той не успя да довърши изречението си. В четирите позлатени стола в ложата нямаше никого. Изабел я нямаше.
Изабел се огледа бързо и отвори една врата до сцената.
Допреди няколко минути бе седяла в разкоша на ложата на Хатауей и бе гледала надолу към публиката. През първото действие на операта тя бе забелязала в тълпата един мъж, с когото искаше да си поговори. Главата й все още беше замаяна от предложението на Хатауей и не се беше оказало трудно да се престори, че има главоболие. Хелън бе пожелала да остане при нея, а Керн я беше изгледал подозрително, но за щастие тя бе успяла да остане сама през антракта от половин час.
Тогава бе забелязала, че Терънс Дикенсън става от мястото си.
Вместо обаче да тръгне към фоайето, където посетителите можеха да се освежат, Дикенсън бе тръгнал към сцената и се бе мушнал в някаква малка врата в стената.
Същата врата, която сега Изабел бе отворила.
За разлика от Керн, тя нямаше намерение да чака новини от сър Джон Тримбъл, тъй като му нямаше доверие. Изабел възнамеряваше да се възползва от всяка възможност да разпита поне още един от заподозрените. Тя си признаваше, че това може би не беше единствената причина. Необходимо й беше
