— Защо реагирате толкова остро? — Керн се вгледа внимателно в нея. — Това е заради Аполон, нали?
— Не знам за какво говорите.
— Знаете. Твърдите, че не искате да се свържете с баща си, но искате да проследите Тримбъл. Какво знаете за Аполон, което не ми е известно?
Тя стисна кученцето си по-силно.
— Нищо.
— Чудя се дали е така. — Керн я изгледа мрачно. — Упорствайте, щом така искате. Но Тримбъл е абсолютно прав за едно. Вие се излагате на опасност. И аз повече няма да позволявам това.
Резкият му тон не трябваше да я изненадва. Изабел се сети за цяла дузина остри реплики, с които можеше да му отвърне, но не го направи, тъй като осъзнаваше, че беше безполезно да спори с него. Освен това тя вече започваше да разбира, че когато ставаше дума за честта им, мъжете можеха да бъдат дяволски упорити.
Това обаче не означаваше, че тя беше длъжна да се подчинява на графа.
Глава 13
— Ще й кажеш ли, татко? — попита Хелън с блеснали очи. Двамата с Керн бяха хубава двойка, седнали един до друг в каретата. — О, кажи на Изабел какво реши.
Лорд Хатауей се размърда, сякаш меката кожена седалка му беше станала неудобна. Той изглеждаше напрегнат и въпреки че продължаваше да гледа Хелън, Изабел усети, че вниманието му беше насочено към нея.
— Не — каза мрачно той. — Сега не му е нито времето, нито мястото за това.
— Това е най-подходящото място — настоя с усмивка Хелън. — И какво по-добро време от пътуването към операта, когато всички сме заедно? Пък и братовчедка ми заслужава да знае какво си решил, та дори само за да се чувства по-спокойна.
Изабел бе обзета от любопитство. Какво беше това решение, че бащата на Хелън се чувстваше толкова неудобно? Той беше седнал до нея и изобщо не помръдваше. Малката лампа в каретата осветяваше лицето му, което изглеждаше необичайно напрегнато.
Керн погледна намръщено първо към Изабел, след това към Хатауей.
— Успяхте да ме объркате. За какво решение става дума?
Хатауей кимна отсечено.
— На вниманието ми беше представен един проблем. Хелън ме информира, че на бала на семейство Уилкинс миналата вечер е бил пуснат един отвратителен слух.
Изабел усети как гърлото й пресъхва. Дали някой не я беше видял да се прегръща страстно с Керн? Дали някой не ги беше наблюдавал в мрака докато се бяха целували и галили като любовници? Срамът я изпълни с лошо предчувствие за неизбежно нещастие. Погледът й срещна погледа на графа. Мрачното му изражение й показа, че и той си беше помислил същото. Двамата бяха предали доверието на Хелън. Но ако Хелън знаеше малката им тайна, защо тогава изглеждаше толкова въодушевена?
— Просто не можах да повярвам, когато Гили ми каза какво говорели хората — каза Хелън и се наведе леко напред. — Бях удивена от злобата им. Недостойно е за един аристократ да бъде толкова злобен. Ако онази вечер не бях болна, незабавно щях да сложа край на тези приказки.
— Какво точно си чула? — попита предпазливо Изабел.
— Изглежда — отговори й маркизът, — всички са разбрали, че не разполагате със средства, госпожице Дарси. Слухът бързо се е разпръснал сред обществото заради един мръсник на име Чарлз Мобри.
— О, това ли. Е, това няма никакво значение. Тесногръдите хора могат да си говорят колкото си искат, но това не ме притеснява.
— Възхищавам се на смелостта ти, братовчедке — каза Хелън и стисна ръката на Изабел. — Но проблемът не е само в това, че хората говорят. Една дама трябва да разполага с добра зестра, ако иска да си намери добър съпруг. Казах това на татко днес сутринта.
— И аз трябва да се съглася с Хелън — каза Хатауей и хвърли един кос поглед на Изабел. — Признавам, че бях забравил да се погрижа за финансовото ви осигуряване. Хелън ме убеди да ви отпусна сумата от пет хиляди фунта.
— Пет хиляди? — повтори Изабел. Тя не можеше да повярва на ушите си. Ако не беше седнала, краката й сигурно щяха да се подкосят. Тя се вкопчи с всичка сила в дръжката. Пет хиляди фунта. Той й даваше тази огромна сума, сякаш подхвърляше монети на просяк. — Но, защо?
Хатауей я гледаше с присвити очи.
— Мисля, че причината е очевидна. Докато живеете в моя дом, сте под моя опека. А аз нямам намерение да позволявам някой от членовете на семейството ми да бъде опетнен от клюки.
Обяснението му звучеше приемливо, но тя долови някакъв скрит смисъл зад думите му.
— Предложението ви е изключително щедро — промълви Изабел, — но сигурно не говорите сериозно. Никога не бих могла да приема вашите пари.
— Можете и ще го направите.
Тя забеляза някаква сянка в мрачния му поглед. Устните му бяха стиснати, а изражението — каменно. Защо беше решил да й направи този подарък? Сумата беше толкова голяма, че с нея можеше да се купи огромна къща я провинцията, в която Изабел да се настани с лелите си и да прекара в удобство остатъка от живота си. Тази мисъл й се струваше доста съблазнителна. Разбира се, тя трябваше да се омъжи, за да получи парите. А ако се омъжеше, сумата щеше да бъде предадена на съпруга й. Щеше да й се наложи да го убеди да й даде част от парите за лично ползване…
Един брак означаваше също, че Изабел трябваше да продължи с маскарада, да продължи да крие вечно миналото си. Дали маркизът наистина не се чувстваше виновен за това, че с действията си можеше да стане съучастник в измамването на някой джентълмен? Сигурно. Макар още от самото начало да знаеше, че той я смята за неморална, Изабел не можеше да потисне удивлението си.
Всичко това обаче не й помагаше да разбере истинската причина за решението му. Защо Хатауей поемаше риска от оставането й в обществото, където рано или късно щеше отново да се срещне с нея, тъй като тя минаваше за член на семейството му?
Обзета от подозрения, Изабел хвърли един поглед на Керн. Той очевидно беше шокиран и гледаше ту Хатауей, ту нея. Беше разгневен.
Пет хиляди фунта.
В този миг Изабел внезапно осъзна мотивите за решението на Хатаеуй. Да, нямаше по-смислено обяснение от това. Маркизът искаше да й попречи да разследва лорд Реймънд.
Хатауей купуваше мълчанието й.
— За какво си мислил, по дяволите? — попита Керн. — Защо изобщо й даваш зестра?
Двамата с маркиза стояха в един празен страничен коридор на операта в Хаймаркет и Хатауей пушеше пура.
Чакаха Хелън, която беше отишла до дамската тоалетна. Беше антрактът и във фоайето и края на коридора се виждаха елегантни дами и господа, които отпиваха лимонада и обсъждаха представлението. Изабел бе казала, че я боли глава, и беше останала в частната ложа на маркиза. Керн не бе искал да я оставя сама там, но желанието му да поговори с маркиза беше много по-силно.
— Говори по-тихо — нареди Хатауей — Не искам цял Лондон да ни чуе.
Керн се подпря с ръка на стената и измърмори:
— Тогава и ти ми отговори тихо.
— Вече ти отговорих. Искам клюките да престанат, дори ако това означава, че трябва да й купя почтеност.
Керн изрази подозрението, което не го беше напуснало през първото действие на представлението.
— Изабел ли те изнуди да й дадеш тези пари? Да не те е заплашила, че ще публикува мемоарите?
— Не, за бога. — Хатауей се наведе да изтръска пепелта от пурата си. — Тя не е искала от мен нито
