— Аполон? — Той я погледна с празен поглед. — Никога не съм чувал това име.
Изабел не беше успяла да научи нищо ново от Дикенсън и това я дразнеше.
— Значи вие сте отишли при Линууд, Джефрис и Тримбъл и сте им казали, че Аврора трябва да бъде премахната.
— Това е лъжа. Вече ти казах, че не е имало никакъв заговор. Ти преиначаваш думите ми. — Той я огледа от главата до петите и възмущението му бе заменено от похотливо изражение. — Като си помисля, имам нещо, което мога да сложа в твоята уста. Нещо голямо и вкусно.
Изабел с ужас видя как той плъзна ръка до слабините си и започна да се търка бавно надолу- нагоре.
— Ела тук, момиче. Аз бях добро момче и отговорих на глупавите ти въпроси. Не мислиш ли, че заслужавам награда?
Изабел усети как в нея се надига силен гняв. Този груб развратник, който се представяше за джентълмен, се беше обидил, когато майка й се беше осмелила да запише неприличните му похождения.
— Ако си искате наградата — каза тя, — елате тук.
Той тръгна нетърпеливо към нея, като разкопчаваше панталона си в движение.
— Аврора ли те обучи? Каза ли ти как ми харесва най-много?
— Имам си собствени методи. — Изабел се усмихна съблазнително и го остави да се доближи достатъчно, след което направи онова, което лелите й я бяха научили да направи, ако бъде нападната от мъж — замахна с юмрук и го стовари в слабините на Дикенсън.
Викът му можеше да събуди мъртвец. Той се сграбчи за слабините, залитна назад през вратата и падна сред купчина боклуци в коридора. Там остана да лежи и да скимти превит на две.
В коридора се втурнаха някакви хора. Изпълнители и работници запристигаха откъм сцената. Тъмнокосата италианска певица се появи от противоположната посока и отиде до Дикенсън.
— Любов моя! Какво е това? Какво се е случило?
Изабел затвори вратата. След това облегна гръб на нея и остана да стои така, докато гневът я напускаше, оставяйки я изтощена и разтреперана. Сега Дикенсън имаше причина да я мрази истински.
Ако той беше убиецът, само господ можеше да й помогне.
Керн огледа набързо фоайето, ложите и местата в партера. Второто действие щеше да започне скоро и музикантите от оркестъра вече настройваха инструментите си. Изабел не се виждаше никъде. Едва ли обаче беше посмяла да напусне операта.
Той не беше повярвал нито за миг в измисленото й главоболие. Тя си търсеше белята някъде, в това графът беше напълно сигурен. Толкова за благодарността, която би трябвало да покаже към Хатауей за зестрата, която й беше дал.
Най-накрая Керн тръгна към сцената. Зад завесата мъждукаха лампи. Декорът показваше лунна нощ и беше закрепен с въжета и лебедки. Работниците трябваше да подготвят вдигането на завесата, а певците да се събират. Само че наоколо нямаше никого.
Той чу гласове и тръгна към задната част на сцената. Тесният коридор беше пълен с хора, като някои бяха застанали на пръсти, за да могат да виждат над главите на останалите. Няколко жени се кикотеха.
Дявол да го вземе. Нещо му подсказа, че в дъното на всичко това се криеше Изабел.
Графът си проправи път през тълпата. Носът му долови воня на парфюм и мръсни тела.
— Връщайте се на работа — каза той. — Представлението продължава.
Работниците и изпълнителите се подчиниха неохотно и тръгнаха обратно към сцената. Множеството се разпръсна и Керн се озова срещу едно познато лице.
Веднага му стана ясно защо Изабел беше изчезнала.
Терънс Дикенсън лежеше с глава в скута на сопраното, което беше пяло в първото действие. Дикенсън стенеше жално и се държеше за слабините, въпреки че не изглеждаше смъртно ранен. Той се възползваше от съчувствието на певицата и търкаше буза в едрите й гърди.
Керн сграбчи Дикенсън за сакото, вдигна го на крака и го блъсна в тухлената стена. Сопраното изпищя и започна да го обсипва с порой от думи, които му приличаха на италиански ругатни. Той не й обърна внимание.
— Къде е тя?
— Тя? — едва успя да промълви Дикенсън. — Коя?
Керн го стисна по-силно.
— Не ми се прави на идиот. Знаеш за кого ти говоря.
Дикенсън изцъкли очи, докато се опитваше да си поеме въздух.
— Тя… е… там. — Той успя да кимне към затворената врата.
Керн го пусна. Дикенсън се строполи като парцал на земята. Певицата мигновено забрави за него, отиде до Керн и се отърка като разгонена котка.
— Майко мила. Ти си голям, силен мъж. Ела, кажи на Лучи как се казваш.
— Викат те на сцената — каза той и я побутна в тази посока. Отхвърлената певица го обсипа отново с обиди. Керн вдигна Дикенсън на крака и го блъсна след нея. — Съветвам те да се прибереш у вас. Преди да реша да направя изменения на лицето ти.
Свел рамене, сякаш всеки момент очакваше да му бъде нанесен удар, Дикенсън тръгна бързо по коридора след сопраното.
Керн почука на вратата и се опита да я отвори, но нещо я беше затиснало. Той усети тревога. Дали Изабел не беше наранена? Дали не беше паднала пред вратата?
— Изабел. Вътре ли си? Отговори ми.
В продължение на няколко ужасяващи секунди се чуваше само музиката на оркестъра в началото на второто действие. Вътре в стаята цареше гробна тишина. Той тъкмо беше решил да изкърти вратата, когато ключалката щракна и вратата се отвори.
Графът нахълта в малкото помещение. Изабел стоеше в сянката до вратата. Той я сграбчи за ръката.
— Добре ли си? — попита той.
— Р-разбира се, че съм добре — отвърна тя, но гласът й трепереше. — Чувствам се отлично.
Облекчението, което графът изпита, беше толкова силно, че го накара да забрави за гнева и тревогите си. Единственото нещо, за което можеше да мисли сега, беше нейното топло тяло, което се намираше толкова близо до него. Той прокара ръце по тесния й кръст, по закръгления й задник, по женствените й бедра и гърди. Косата й миришеше леко на рози и галеше бузата му. Той си представи тази тъмна коса разпръсната върху бяла възглавница, как светлината на свещ хвърля отблясъците си върху нежната й кожа, как той се отпуска върху голото й тяло, целува я, докосва я, вкусва я…
Устните му намериха нейните. Тя отвърна на целувката му без задръжки, с цялата страст, за която той мечтаеше да намери у една жена. Керн не можеше да си представи, че тя можеше да принадлежи на друг мъж, да целува друг със същата страст, въпреки че сигурно го беше правила неведнъж. Устните й бяха меки и съблазнителни и предаваха дълбоки чувства, които го разтърсваха. Графът знаеше, че не трябваше да бъде тук с нея и да върши това, но продължаваше да я притиска силно към себе си и не искаше да я пусне.
— О, Керн — прошепна Изабел срещу гърлото му. — Радвам се, че дойде да ме търсиш.
Той не можеше да попречи на похотливите си мисли да изпълнят съзнанието му. Те бяха като треска, която го изгаряше и излизаше извън контрол. Керн искаше да сложи край на това мъчение. Искаше да я обладае — сега, веднага, в тази малка и мрачна стаичка, докато зад вратата стотици хора гледаха операта.
Тази мисъл беше заредена с толкова силна еротична енергия, че той си наложи да се отдръпне. Отблъсна Изабел от себе си и я задържа на една ръка разстояние.
— Какво правеше тук, по дяволите? Нищо ли не си научила от първата си среща с Дикенсън?
Тя вдигна глава. Кафявите й очи заблестяха на слабата светлина.
— Не бях в опасност. Не видя ли хората навън? Можеш да ме поздравиш за начина, по който се справих с него.
