някоя книга в библиотеката. Джъстин, ако нямаш нищо против, бих искала да ме заведеш там сега.
Изабел отиде да си вземе бонето и пелерината, а графът придружи Хелън до библиотеката. Той възнамеряваше да се извини и да излезе да чака в каретата, но лорд Хатауей провали плановете му.
Маркизът седеше зад писалището в библиотеката. Когато забеляза Керн и дъщеря си, остави перото и ги поздрави.
— Татко — възкликна Хелън. — Мислех, че вече си излязъл. Ще ти преча ли, ако остана да почета тук?
Той се усмихна, когато тя се наведе да го целуне.
— Разбира се, че не, скъпа. Но трябва да те помоля да почакаш навън няколко минути, защото искам да поговоря с Джъстин.
— Тогава ще отида да изпия чаша чай. Ще дойдеш ли при мен, когато свършиш?
Хатауей кимна разсеяно и я изчака да излезе и да затвори вратата след себе си. След това стана и отиде до барчето.
— Бренди?
Керн отказа, като поклати глава. Той с изненада видя, че маркизът си наля една чаша. Не беше типично за Хатауей да пие толкова рано през деня.
Внезапно Хатаеуй попита.
— Къде е Изабел тази сутрин?
Керн се поколеба. Абсурдно беше да се чувства виновен.
— С нея ще излезем да се разходим в парка.
Маркизът отпи от чашата си.
— Искам да я държиш под око. Както вече знаеш от разговора й с брат ми, тя си набила в главата смешната мисъл, че Аврора Дарлинг е била убита.
— Смешна? Аз започвам да вярвам, че тя казва истината.
— Глупости. — Хатауей отпи отново. — Ако беше така, щеше да се вдигне голям шум. Говорим за убийство на куртизанка, която е обслужвала голям брой високопоставени господа. Вестниците незабавно щяха да разпространят новината и да предизвикат обществен скандал.
— Не и без доказателство. — Керн подбираше внимателно думите си. — Позволих си да говоря с останалите жени в бордея. Една от тях е забелязала някакъв мъж да влиза в стаята на Аврора в нощта, когато тя се е разболяла.
Хатауей се обърна рязко и се втренчи в него. Брендито се разля върху ръката му, но той сякаш не забеляза това.
— Мъж ли? Кой?
— Жената — тя се казва Мини — не е видяла лицето му. Аз обаче не мога да се отърся от мисълта, че в смъртта на Аврора има нещо нередно. Тя очевидно е записала в дневника си, че е била отровена.
Лицето на маркиза изглеждаше като изваяно от гранит. Той пресуши чашата си на един дъх и я тръшна върху бюрото.
— Независимо каква е истината, няма да позволя една млада жена, която живее в собствения ми дом, да се разхожда из Лондон и да отправя безумни обвинения. Ако изобщо те е грижа за репутацията на Хелън, ще се погрижиш Изабел Дарлинг да се държи както подобава за една дама.
— Помиярът остава вън — каза Керн.
Изабел слезе от каретата с Милорд на ръце и се намръщи на графа. Той се държеше доста неприятно, откакто бяха напуснали дома на Хатауей. По пътя насам не бе казал почти нищо, а само бе гледал напред.
— Тази заповед и мен ли включва? — попита рязко Изабел. — Като се има предвид, че смятате и мен за помияр.
Укорът й привлече вниманието му. Той я погледна намръщено.
— Ако смятах, че ще успея да ви разубедя да говорите с Тримбъл, със сигурност щях да ви накарам да останете навън. Но ако го направя, вие просто ще се промъкнете обратно без мен.
— Колко сте прозорлив, милорд. — Когато чу името си, кученцето се размърда и облиза брадичката й. Раздразнението й се изпари мигновено и тя заговори на животинчето. — Не позволявай на лошия граф да те плаши, миличък. Ти ще дойдеш с мен. Не можем да те оставим да се мотаеш наоколо, нали? Онези ужасни грубияни могат да се върнат и да те наранят.
Докато Изабел притискаше кучето към гърдите си, Керн я наблюдаваше със странно изражение, сякаш я поглъщаше с поглед, от който дъхът й спираше. Той я гледаше така, като че ли искаше да я замъкне в първата странична уличка, да вдигне роклята й и да я обладае. И за свой срам тя откри, че искаше точно това. Само от мисълта, че именно той щеше да й отнеме девствеността, краката й се подкосяваха.
Дявол да го вземе за това, че я караше да се чувства като малка уличница!
Тя хвърли един кос поглед на графа.
— Не очаквам от вас да разберете привързаността ми към това куче. Сигурно сте имали една дузина домашни любимци в детството си.
— Само ловните хрътки на баща ми. Имаше една, която много обичах, когато бях още момче. — За миг погледът му се замъгли, след това той премигна. — А вие? В провинцията сигурно сте имали котка или куче.
Тя поклати глава.
— Гувернантката ми беше убедена, че животните са мръсни и лоши същества. Не ми беше позволено да имам. — Изабел си спомни самотата си по това време и допря буза до меката козина на кучето. — Но сега си имам теб, нали, Милорд?
Керн не каза нищо. Тя си помисли, че не се интересуваше какво е мнението му, че беше прибрала куче от смесена порода. Изабел беше свободна да прави каквото си искаше. Но когато той сложи длан на кръста й и я поведе към къщата на сър Джон, допирът му й се стори някак странно успокояващ, също като на малкото телце, което се беше сгушило на гърдите й.
Не че имаше нужда някой да я успокоява. Тази сутрин тя се чувстваше съвсем спокойна. Сега, посред бял ден, не разбираше защо бе реагирала толкова мелодраматично миналата нощ. Баща й не означаваше нищо за нея. Тя щеше да проведе разговора си, сякаш Тримбъл бе просто поредният заподозрян.
Графът почука на вратата и икономът ги въведе в една малка, скромно обзаведена дневна. Изабел се настани на един стар шезлонг с Милорд в скута си. Докато чакаха домакина си, Керн започна да крачи напред-назад пред потъмнялата камина.
— Предварителните ми проучвания показват, че Тримбъл е вдовец и няма деца — каза той. — Изгубил е пари в няколко делови начинания, но като цяло е водил доста скучен живот.
— Ако се изключи връзката му с майка ми.
Керн сви рамене.
— Какво е писала тя за Тримбъл? Що за човек е той?
Изабел се опита да пренебрегне болката и погали кучето си.
— За мама сър Джон Тримбъл е бил по-голям джентълмен от останалите й любовници. Той се е държал с нея с уважение. Поне тя така пише.
— Но може би не му е приятен фактът, че е писала за него в мемоарите си — каза Керн. — Ако Тримбъл е нашият човек, трябва да ме оставите аз да се оправям с него. И ще трябва да се държите като дама. Ясен ли съм?
— Аз се държа като дама. Що се отнася до Тримбъл, можете да се месите само ако и когато аз реша, че е виновен. Ясна ли съм?
Той я погледна и Изабел си помисли, че щеше отново да започне да я командва, но след малко в очите му проблесна някакво странно пламъче и той й подаде ръка.
— Можем поне да се държим цивилизовано. Аз съм склонен на примирие, ако и вие сте съгласна. Е?
Тя остана загледана известно време в ръката му, след което му подаде бавно своята.
— Съгласна.
Силните му пръсти обхванаха нейните и през ръкавиците тя усети топлината му да се простира по ръката й и по цялото й тяло, да нажежава кръвта й и да ускорява пулса й. Странно беше, че само едно негово
