вкуси онова, което му предлагаше с такава готовност? Графът наведе глава и захапа едно от зърната й, след което потърка бузата си в кадифените хълмове и започна да разучава долината между гърдите й. Той я галеше с устни и с език и тя му отвръщаше с доволен шепот.
След малко щеше да спре. Щеше да се отдръпне. Честта изискваше това от него.
Но все още беше рано. Не можеше да го направи, докато пръстите й рошеха косата му и се плъзгаха по врата му, за да разхлабят вратовръзката му. Не можеше да го направи, докато Изабел разкопчаваше ризата му. Не можеше да го направи, докато тя шепнеше името му и целуваше врата му. Той усещаше, че нейните ръце трепереха също толкова, колкото и неговите. Изабел го желаеше със същата сила, с която и той желаеше нея.
Желание. Каква слаба дума за туптенето в гърдите му и треската в кръвта му. Слабините му сякаш бяха заключени в някакво вечно чистилище, някъде по средата между рая и ада. Той вече не беше уверен, че спасението на душата му си струваше. Как можеше да се стреми към рая без Изабел?
Душата му можеше да върви по дяволите.
Той погледна надолу към прекрасното й лице и видя в него отражението на собственото си отчаяно желание. Там го очакваше раят. Сега. С единствената жена, която беше способна да подпали сърцето му.
Той поведе Изабел от будоара към спалнята. Когато приближиха леглото, стъпките й станаха по- колебливи и тя го погледна с измъчено изражение.
— Керн, това е неприлично. Знаеш защо…
Той докосна с пръст меките й, зачервени устни.
— Ако съм обречен да горя в ада, то поне ще горя с теб.
Изабел въздъхна тихо.
— Да — прошепна тя. — Да.
Устните им се сляха в трескава целувка. Гърдите й се притиснаха плътно към неговите и той усети как еротичният допир на плът до плът възпламенява тялото му. Пръстите му се вмъкнаха под роклята му и се заеха с непознатите кукички и връзки. Палецът му се оплете в нещо, което опасваше копринената кожа на кръста й. С едно рязко движение той скъса въженцето и миг по-късно трескавият му мозък долови приглушено тупване, сякаш нещо беше паднало на пода.
Изабел се стресна и се отдръпна леко.
— Обърни се — каза тя. — Моля те. Само за малко.
— Не. — Той започна да целува врата й. Неочакваният пристъп на свенливост у нея го озадачаваше. — Изабел. Искам да те гледам, докато се събличаш.
Устните му се заеха с гърдите й, докато нейните пръсти се плъзгаха неспокойно по раменете му, по гърдите му, надолу към кръста и бедрата му, заобикаляйки подутината, която издуваше панталоните му. „О, господи. Докосвай ме. Докосвай ме.“
Пръстите й се върнаха обратно нагоре, увиха се около врата му и се вкопчиха силно в него. Ама че дяволица. Той изръмжа нетърпеливо и се опита да я дръпне върху леглото, но Изабел упорито остана на мястото си.
— Чакай — прошепна тя.
Керн си помисли, че отново щеше да му откаже, и едва се въздържа да не изреве от възбуда. Изабел обаче се измъкна от роклята и бельото си и остави дрехите да се свлекат на пода.
Гърлото на Керн пресъхна. Той не можеше да мисли за нищо друго, освен за красотата й. Плът като от алабастър. Закръглени бедра. Тъмни къдрици.
И всичко това беше негово.
Тя пристъпи към него, притисна се плътно към тялото му и му се усмихна.
— Моля те. Сега ще ме сложиш ли на леглото?
Графът я положи върху ленените чаршафи. Вече не можеше да стои, без да я докосва. Ръката му се плъзна по копринения й чорап и стигна до също толкова мека плът… до женска топлина… и влага… до тайните на женствеността й.
Изабел се напрегна, но само за миг. Тя въздъхна и се разтвори изцяло пред него, като се притискаше към пръстите му. Когато той намери най-чувствителното й място, тя започна да извива тяло под него и се вкопчи във врата му.
— О… господи… моля те…
Той се наслаждаваше на удоволствието й, сякаш го изпитваше сам. Изабел беше толкова дребна, толкова деликатна, сякаш създадена, за да бъде обичана. Гореща кръв бушуваше във вените му. В момента за него беше най-важно тя да стигне до върха.
Нетърпеливите й ръце се плъзгаха по тялото му и се вкопчваха в разтворената му риза. Бедрата й се надигаха към него.
— Да. О, да. О, Керн… Това е прекрасно… Обичам те.
Думите й поляха като топъл дъжд пресъхналата му душа, тя прошепна името му още веднъж и потръпна конвулсивно под пръстите му.
Възбудата на Керн стана непоносима. Той разкопча панталоните си, захвърли ги встрани и се отпусна върху мекото тяло на Изабел. Когато тя хвана с ръка пулсиращото му копие, той за малко щеше да загуби битката за самообладание. Ръката й го поведе към входа на рая и с един силен тласък той срещна някаква преграда и я проби.
Изабел се вцепени, ноктите й се забиха в гърба му, а викът й бе приглушен срещу гърдите му. Графът замръзна на мястото си.
— Изабел?
Той погледна надолу към нея, видя изненадата, изписана на лицето й, и разбра всичко. Той й беше първият. Тази истина го изненада и го изпълни с чувство на мъжки триумф.
— Сега си моя. Моя. — Гласът му беше надебелял и гърлен, изпълнен с чувство, което беше твърде ново за него, за да може да го определи.
Керн улови лицето й между дланите си и я целуна страстно. След това вече не можеше да се въздържи и се заби дълбоко в нея. Чувственото търкане го приближаваше все по-близо до тъмнината, която сега желаеше с цялата си душа, към черния водовъртеж, от който нямаше спасение. Тя започна да се движи в ритъм с него, по-бързо и по-бързо, като извиваше тялото си към неговото. Тихите й стонове подклаждаха треската му и когато тя извика от щастие, той изля семето си в нея, гмурна се не в тъмнина, а в светлина, която беше толкова ярка, че изпълни сърцето му с радост.
Керн остана да лежи прегърнал Изабел, докато дишането му постепенно се успокои. След това се претърколи и легна по гръб, като я придърпа почти върху себе си.
Искаше му се да се разсмее, но не подигравателно, а от щастие. Тежестта в гърдите му беше изчезнала и сега той чувстваше само безмерна топлина и нежност към жената в прегръдките си.
Гъстата й коса се спускаше по раменете й и падаше върху него, сякаш за да ги свърже в едно. Изабел беше опряла буза във вдлъбнатината на рамото му и пръстите й се плъзгаха лениво по врата му. Кожата му пламваше всеки път, когато тя го докоснеше и чувството беше смес от възбуда и еуфория. Откога не се беше чувствал толкова доволен?
Сърцето му се изпълни с копнеж, който той не можеше да проумее. Графът се зачуди дали тя беше казала истината, или това бяха думи, изречени в момент на страст. Страстта беше нещо ново за Изабел и тя лесно можеше да я обърка с по-дълбоки, по-трайни чувства. Също както и той можеше да обърка нежността, която изпитваше към нея, с нещо по-силно и трайно.
Керн си наложи да не мисли за това. Все още не беше готов да мисли за бъдещето. Сега искаше само да се наслади на мига.
Той погали копринената плът на гърба й, доволен от начина, по който се бяха развили събитията. Дължеше на Изабел едно извинение за това, че неоснователно я беше приравнявал с майка й. Но как можеше да се извини за това, че я беше любил, след като му се искаше да изкрещи от радост? Той беше първият, единственият й любовник.
— Девствената Венера — измърмори графът.
