— И може би си мислите, че той е решил да ни улесни и ни е оставил визитната си картичка? — Изабел поклати глава. — Тук няма нищо. Той е унищожил всичко, което принадлежеше на майка ми.
Керн потисна желанието да пропъди тъгата й.
— Тогава да започнем разчистването. Има вероятност да намерим нещо, което да го уличи. — Той разчисти едно място в ъгъла на стаята и захвърли там изцапаните с мастило документи. — Всичко, което е повредено толкова, че не може да бъде възстановено, ще слагаме на тази камара. Ако намерите нещо необичайно, покажете ми го.
Докато вдигаше едно паднало на пода перо той забеляза, че Изабел стоеше съвсем неподвижно, със скръстени върху гърдите си ръце. Изражението й привлече вниманието му. Тя оглеждаше стаята и внезапно графът се запита какви ли спомени й навяваше това вулгарно място. Вярно, че Изабел беше израснала в провинцията, но все пак беше посещавала майка си от време на време. Може би двете бяха разговаряли, докато Аврора беше оправяла тоалета си или се беше обличала за поредната вечер на забавления. Може би тук Аврора беше давала на дъщеря си съвети как да задоволява мъжете.
Венера, богинята на любовта.
Керн бе обзет от необясним гняв. Аврора сигурно беше планирала от самото начало дъщеря й да упражнява същата професия като нея. Но колкото и да проклинаше Аврора за това, че беше покварила едно малко момиче, той изгаряше от желание да провери уменията на Изабел.
Двамата бяха сами. Вратата беше затворена. Само на няколко крачки от тях се намираше огромното легло с огледалото в таблата. Можеше да я хвърли на него, да вдигне роклята й и да се потопи в мекотата й…
— Е? — тросна се той по-рязко, отколкото искаше. — Не стойте така.
Тя се наведе, вдигна едно счупено ветрило и го сложи върху купчината документи в ъгъла. След това започна да събира дрехите, които бяха разхвърляни по пода. Грациозните й движения го омагьосваха. Графът можеше да прекара часове, като я гледа и се наслаждава на сянката между гърдите й, когато тя се наведеше, на извивката на задника й, когато вървеше, на деликатните й глезени, когато роклята й се повдигнеше и ги откриеше.
Без да сваля поглед от Изабел, той се опита да върне перата обратно на мястото им и заби едното в дланта си. Едва се сдържа да не изругае. Толкова за наблюдателността му.
Наложи си да престане да я гледа и се концентрира върху сортирането на вещите с надеждата да намери нещо значително — може би копче за ръкавела или изгубена ръкавица. Дикенсън ли беше идвал тук миналата нощ? Или лорд Реймънд?
Керн продължи да се движи из стаята, като събираше нещата, които бяха принадлежали на Аврора — обувки, сребърни четки и дантелени жартиери. Тях той нареди на втора купчина до стената. Не преставаше да се оглежда за нещо необичайно — не че копринените чорапи и женското бельо бяха нещо обичайно за него.
И тогава го видя.
Малкият пурпурен предмет лежеше под леглото, близо до единия му крак. Графът го вдигна и го завъртя между пръстите си.
— Погледнете това.
Изабел отиде бързо до него. Тя се наведе над ръката му, толкова близо, че Керн долови аромата на дъжд в косата й.
— Копче — каза разочаровано тя.
— Да, копче, което може да е паднало от мъжка жилетка.
Тя взе копчето от ръката му и го огледа внимателно.
— Не, мисля че е от роклите на Мини. Тя влиза тук от време на време, за да бърше праха. Ще й го върна.
Изабел остави копчето на масата до леглото и коленичи, за да събира свещите, книгите и документите, които бяха изхвърлени от чекмеджетата.
— Къде беше баща ви миналата нощ? — попита тя през рамо.
— Вкъщи — отговори разсеяно Керн, докато вдигаше една черна долна риза, която беше толкова тънка, че ръката му се виждаше през плата. Въображението му нарисува картина на Изабел, облечена в тази дреха. Тя щеше да се появи пред него в цялото си великолепие… пълни гърди… изящни бедра… тъмен венерин хълм…
— Сигурен ли сте в това? — попита Изабел. — Имаше ли някой при него?
— При кого?
— При Линууд — отвърна тя с леко раздразнение. — Знам, че е болен, но може да се е възстановил достатъчно, за да дойде тук миналата нощ.
— Не. Всъщност снощи той получи пристъп и му беше дадено приспивателно. Лекарят остана при него цяла нощ. — Керн изпита внезапно облекчение. Защо не се беше сетил досега? — Сигурно разбирате, че баща ми не би могъл да направи това.
— Може да е изпратил друг да свърши мръсната работа вместо него. Може да е наел лакей да претърси стаята за мемоарите. Уговорката може да е станала, преди да се разболее.
— Не. Слугите са предани само на мен, а никой друг не го е посещавал. — Изпълнен от невероятно задоволство, той хвърли тънката дреха върху купчината. — А щом Линууд не е направил това, значи не той е отровил майка ви.
Тя се намръщи, сякаш не беше напълно убедена.
— Тогава може да е бил преподобният лорд Реймънд. Може да е чул за зестрата и да е решил, че нещата са стигнали твърде далеч и че трябва да намери мемоарите.
— Говорих с него тази сутрин, когато дойде да се помоли за баща ми. Готов съм да заложа живота си, че не знаеше нищо за зестрата. — Всъщност, когато лорд Реймънд беше научил новината, той бе изругал толкова цветисто, че сигурно щеше да смути по-нежните членове на папството си, ако можеха да го чуят.
Но дали той беше способен на убийство? И ако не беше, защо тогава Хатауей беше дал зестра на Изабел?
Колкото и да се мъчеше, Керн не можеше да си представи брата на маркиза да опустошава тази стая и да наранява жена.
— Той е уважаван свещеник и не би проникнал в бордей посред нощ.
Изабел вдигна от пода едно ветрило от пера на щраус. Опита се да изправи едно изкривено перо, като прокарваше пръсти по него.
— Не съм съгласна. Той е правил това и преди. Майка ми пише за това в мемоарите си.
— Правил е това? — Керн посочи с ръка около себе си. — Дайте ми мемоарите. Искам да прочета тази част.
— Не, разбрахте ме неправилно. — Изабел вдигна ветрилото и надникна над ръба му, с кафявите си очи, както наложница наднича иззад воал. — Достатъчно е да знаете, че той е предпочитал да посещава майка ми под прикритието на тъмнината, когато никой не би могъл да стане свидетел на грехопадението му.
— Любовна среща късно през нощта е нещо коренно различно от вандализъм и въоръжено нападение. Тези неща са запазена марка на мръсници като Терънс Дикенсън.
Изабел наклони ветрилото, докато перата му не докоснаха гърдите й. Графът усети, че погледът му е прикован на това място, и завидя на ветрилото.
— Не можем да изключим и Тримбъл — измърмори Изабел със странно безизразен глас. — Подозирам, че той знае повече, отколкото ни казва.
Керн се въздържа и не й напомни за баща й, когото Изабел презираше толкова силно.
— Има доста мъже, които ще се зарадват, ако мемоарите изчезнат.
Тя сведе ветрилото малко под кръста си.
— Няма да ги намерят — заяви уверено. — Повярвайте ми, няма да ги намерят.
Начинът, по който тя си играеше с ветрилото, възбуди Керн. Топлина се разля в слабините му. Дали не го предизвикваше нарочно?
Той се обърна и затръшна чекмеджето.
