— Не. Не смяташ ли, че щях да кажа, ако беше така? — Тя направи гримаса на отвращение — Последния път, когато бяхте тук, ви казах, че нямам голяма полза от свине. Особено в леглото ми.
Кали се усмихна лукаво.
— Това че никога не успя да научиш каква е разликата между прасе и член си е твой проблем.
— А ти никога не си се интересувала какви животни вкарваш в леглото си — отвърна Диана, — стига да имат две топки и мека пръчка, с която да си играеш.
— Прътовете на моите клиенти винаги са били по-твърди отколкото на твоите — каза ехидно Кали. — Ако искаш съвета ми, мъжете сигурно щяха да се държат по-добре с теб, ако не лежеше като студена риба.
— Достатъчно — прекъсна ги троснато Мини. — Сигурна съм, че негово благородие не иска да ви слуша кавгите.
Изабел прехапа устна. Керн се беше облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше замислен. За какво ли мислеше? Изабел не искаше той да си създаде лошо впечатление за лелите й. Искаше й се да осъзнае, че въпреки професията си те бяха добри жени, които я обичаха с цялото си сърце. Откакто Изабел се помнеше, всеки път, когато тя бе идвала да ги посети, те бяха преставали да се срещат с клиенти. Вярно, че Кали не се беше въздържала един-два пъти, но през последната година те бяха престанали да забавляват мъже, макар това да означаваше, че бе трябвало да се лишат от луксове като вино, нови рокли и бижута.
Но дали тяхната саможертва имаше някакво значение за един благородник като Керн? Едва ли, ако се съдеше по арогантното му намръщено лице. Тя си представи сцената през неговия поглед: Кали, наведена напред, за да му позволи да огледа гърдите й, Мини, на леглото в своята червена нощница, Диана, която го дразнеше с разголените си крака, изтощената от борбата си с неприятната болест Пърси.
Никога досега Изабел не беше усещала толкова силно колко дълбока пропаст отделяше нейния свят от неговия. Но всички тези жени бяха нейното семейство и тя ги обичаше. Не беше необходимо да търпи неговото презрение към тях.
Тя скочи на крака.
— Леля Мини е права. Негово благородие вече чу достатъчно. Сигурна съм, че има друга, по-важна работа.
— Напротив — възрази Керн, като я оглеждаше с присвити очи — Имам още един въпрос.
— Искате да знаете какво е търсил мъжът снощи — предположи Мини. — Е, мога да ви кажа, че не е търсил пари или други ценности. Дошъл е да открадне мемоарите на Аврора.
Изабел не можеше да се помръдне. Керн неведнъж я беше предупреждавал за опасностите, свързани с разобличаването на убиеца. Сега той знаеше, че с неразумното си поведение Изабел беше застрашила живота на лелите си.
— Мръсникът е обърнал стаята на Аврора с главата надолу — добави Кали. — Трябва да видите каква бъркотия е там. Съсипал е и няколко много хубави рокли.
— А мемоарите? — попита Керн. — Намерил ли ги е?
— Питайте Изабел — каза Диана. — Тя ги е скрила някъде. Дори на нас не иска да каже къде са.
Никой нямаше и най-малка представа, че книгата се намираше в тази стая, скрита в тайния джоб на роклята на Изабел. Тя се почувства горда от изобретателността си.
— Книгата на мама е на сигурно място. Това е всичко, което трябва да знаете. — Тя се наведе и прегърна Мини, като внимаваше да не докосне ранената й ръка. — Съжалявам, че пострада.
— Недей, миличка. — Мини я притисна към себе си за миг. — Не трябва да се тревожиш за мен.
— С ваше разрешение — обади се графът, — бих искал да огледам стаята на Аврора. Може би мъжът е изпуснал нещо, което може да ни разкрие самоличността му.
— Отлична идея — каза бавно Мини. Тя присви очи първо към Изабел, след това към Керн. — Скъпа, заведи лорд Керн в спалнята на майка си. Остани с него, докато той огледа всичко.
Изабел се вцепени. Какво се опитваше да направи леля й?
— Смятах сама да оправя стаята — възрази тя. — Той няма да разбере, ако нещо не е както обикновено, така че няма смисъл да го притесняваме.
— Щом ти не искаш, ще отида аз — предложи Кали и стана от мястото си. — За мен ще бъде удоволствие да правя компания на негово благородие.
— Но каква работа ще свърши той тогава? — подметна Диана и се протегна лениво. — Ще бъде твърде зает да отбива домогванията ти.
Мини реши спора.
— Това е задължение на нашата Венера — заяви твърдо тя. — Става дума за нещата на майка й.
— Венера? — попита Керн.
Той се обърна и се втренчи в Изабел.
— Така я кръсти Аврора — обясни Диана. — Венера Изабел Дарлинг.
— Мисля, че името е прекрасно — обади се Пърси. — Но не смятате ли, че трябва да уважаваме желанията на Изабел?
Мини се сви и на лицето й се изписа гримаса.
— Прости на уморената старица, моето момиче. Изпуснах се, без да искам. Може би трябва да подремна малко, докато ти помагаш на негово благородие. — Тя вдигна уморено глава към Керн. — Вярвам, че лорд Керн няма нищо против помощта ти.
Графът се беше втренчил в Изабел. Тя усети как изгарящата топлина се спуска към стомаха й. Изабел знаеше, че трябваше да възрази, но думите не излизаха от устата й. Единственото, за което можеше да мисли, беше колко много искаше да остане насаме с него.
Без да сваля поглед от нея, той каза:
— Нямам нищо против.
Глава 15
На вратата Керн бе лъхнат от миризмата на разлят парфюм. Въздухът беше натежал и чувствен, сякаш влизаше в някакво мрачно леговище на удоволствия.
Розовите кадифени завеси бяха дръпнати и слънцето огряваше стаята. За разлика от гнездото на порока, което той си спомняше от първата си среща с Изабел, сега будоарът представляваше сцена на пълна разруха.
Чекмеджетата на шкафовете бяха издърпани и съдържанието им беше пръснато по килима. На шезлонга бяха захвърлени съдраните пухени възглавници. Дори възглавничката на столчето пред тоалетната масичка беше срязана. По масата и пода се търкаляха шишенца с козметични препарати. Нямаше нищо счупено — явно мъжът се беше старал да не вдига шум — но яростта на разрушението притесняваше Керн.
— Господи — промълви той, мина през бъркотията и влезе в спалнята, където го очакваше същата гледка. Гардеробът беше изпразнен от прибраните в него рокли. Смачкани бонета се въргаляха навсякъде по пода. Обувки с високи токове и сатенени пантофки бяха пръснати на всички страни.
Графът отиде до масивното писалище, което беше покрито с документи. Сигурно тук Аврора беше записвала преживяванията си. В бързината си неканеният гост беше обърнал мастилницата и черната течност се беше разляла по белите листи.
Къде беше скрила Изабел мемоарите? В къщата на Хатауей? Някъде другаде в тази къща? Може би ги пазеше в някакъв тайник, известен само на нея?
Тя влезе бавно в спалнята. Синята й рокля подчертаваше бялата й кожа. Тя гледаше към бъркотията, сякаш не вярваше на очите си. Но когато се обърна към него, той видя, че тя отново издигаше защитните стени около себе си — раменете й се изправиха, а погледът й стана предизвикателен.
— Хайде, направете го — каза Изабел. — Кажете го и да свършваме. Кажете ми, че аз съм виновна за това тук.
Точно това трябваше да направи — да я обвини, че беше провокирала убиеца. Но когато забеляза лекото потрепване на долната й устна, графът усети как отношението му се смекчава.
— Обвиненията са безсмислени. Предпочитам да насоча енергията си към откриването на човека, който е бил тук снощи.
