графът бе успял да потисне с толкова много усилия, отново го обзе. Прииска му се да се потопи в меката й, уханна женственост, да забрави греховете си в сладкото потвърждение за любовта й.
Керн знаеше, че щеше да мине цяла вечност, преди Изабел отново да бъде негова, а копнежът му по нея беше твърде силен, за да успее да го овладее. Не можеше да я остави, без да я целуне за сбогуване. Той се наведе, устните му докоснаха нейните и графът ги остави те да предадат всички бурни чувства, които разтърсваха душата му. Тя също усети призива на отчаянието, защото се надигна на пръсти, за да отговори на целувката му.
Някакъв тих шум се прибави към трополенето на дъжда по прозорците. Керн отскочи стреснат назад.
Хелън стоеше във фоайето.
Кученцето беше застанало до нея и махаше с опашка. Тя обаче не му обръщаше никакво внимание. Ръката й беше хванала гърлото й и тя се беше втренчила в Керн и Изабел. Той усети как гърлото му пресъхва. Забеляза по погледа й как тя осъзна какво означаваше гледката, на която бе станала неволен свидетел.
— Ти? — прошепна Хелън и втренчи възмутения си поглед в Изабел. — Ти?
Изабел извика тихо, но не се помръдна, нито каза нещо. Тримата стояха застинали на местата си, като участници в трагедия в театъра.
Керн си мислеше, че едва ли можеше да се случи нещо по-лошо, но в този момент входната врата се отвори и Хатауей влезе, придружен от прислужника, който му държеше чадъра.
Маркизът свали мокрото си палто.
— Дяволски мокро време — каза весело той. — Ако бурята продължи, улиците ще бъдат наводнени. — Прислужникът отнесе палтото му и Хатауей погледна дъщеря си и се намръщи, когато забеляза изражението й. — Хелън? Плакала си. Какво се е случило?
Тя изтича при него.
— Татко! О, татко!
Той я прегърна.
— Скъпа, какво има?
— Джъстин развали годежа ни. Няма да има сватба.
Хатауей погледна озадачено Керн.
— Вярно ли е това?
— Да.
— Кажи на татко останалото. — Хелън избърса сълзите си и продължи с глас, изпълнен с мъка и гняв: — Кажи му ужасната тайна, която се опита да прикриеш. Кажи му как, когато бях болна и ви изпращах да излизате заедно, си я прелъстявал. Кажи му как си вкарал братовчедка ми Изабел в леглото си.
Непочтената му постъпка изглеждаше много по-ужасна, когато беше описана от едно непорочно момиче. Лицето на маркиза помръкна. Той се вгледа в Керн, сякаш не вярваше на ушите си.
— Ти си я прелъстил?
— Да — призна Керн.
— Не — намеси се внезапно Изабел. — Това не е вярно. Той не ме е насилвал. Господ да ми е на помощ, но аз го обичам.
Керн чу само част от думите й. Независимо какво щеше да каже Изабел, вината беше само негова. Той беше оставил страстта си да замъгли разума му. Беше отнел целомъдрието на една жена и беше разбил мечтите на друга.
Лицето на Хатауей се изкриви от отвращение. Керн се приготви да понесе укорите на маркиза, но не очакваше онова, което се случи.
— Развратник! — Хатауей се хвърли светкавично през фоайето и юмрукът му се стовари с всичка сила в лицето на графа.
Керн политна назад от силата на удара. Пред очите му притъмня за миг, той се спъна в някакъв стол и падна на пода. Кученцето се разлая.
Хатауей застана заплашително над графа. Керн лежеше неподвижно. Пръстите му инстинктивно се бяха свили в юмруци, но той не можеше да отвърне на удара. Не можеше да се бие с мъжа, когото обичаше като баща. Особено след като наказанието му си беше напълно заслужено.
Изабел застана пред маркиза.
— Не! Не го докосвайте повече.
Хатауей я изгледа свирепо. Погледът му беше унищожителен, но Изабел не отстъпи. След няколко секунди маркизът се обърна и се отдалечи.
Изабел коленичи до графа.
— Джъстин! Добре ли си?
Вместо да й отговори, той се надигна и се изправи.
Хелън все още стоеше на вратата с разширени очи, притиснала ръце към устните си. Баща й беше застанал до нея и гледаше Керн с неприкрито отвращение.
— Махай се! — изръмжа маркизът.
За втори път му казваха да си върви и този път графът се подчини. Той бе имал намерението да си тръгне още когато Хелън го беше изгонила, но се беше спрял да целуне Изабел. Но може би разкриването на греховете му беше за добро. Сега поне на двамата с Изабел щеше да им бъде спестено бремето да живеят в лъжа.
Тази мисъл обаче не можеше да му даде утеха.
Изабел все още беше на колене на пода. Кученцето сякаш усети, че господарката му е нещастна, и подуши ръцете й. Тя го вдигна и притисна телцето му към себе си. След това погледна Керн с такава обич и загриженост, че той изпита желание да я вдигне на ръце, да я метне в каретата си и да я отведе в Гретна Грийн, където можеше да я обвърже завинаги със себе си чрез нерушимата връзка на брака.
Лудост.
Керн никога нямаше да може да се ожени за Изабел. Но той не можеше и да я остави тук, изложена на презрението на Хатауей. Тя вече беше изтърпяла достатъчно.
Керн й подаде ръка и й помогна да стане. Докато двамата минаваха покрай Хелън, графът срещна ледения поглед на маркиза. Извинението на Керн прозвуча като клише.
— Дълбоко съжалявам за неприятностите, които създадох на вас и на Хелън. —
Хатауей не каза нищо. Той обви ръка около кръста на дъщеря си и присви очи към Изабел. Мрачната сила на погледа му потресе Керн. Той усети, че Хатауей изпитваше някакви мрачни, бурни чувства. Една мисъл изникна в съзнанието му и му подейства по-силно от удар с юмрук. Колко добре всъщност познаваше маркиза?
Дали Хатауей не беше човекът, който беше тършувал из стаята на Аврора с надеждата да намери мемоарите? Дали беше толкова отчаян, че на всяка цена искаше да предпази лорд Реймънд от обвинение в убийство?
Още една причина да отведе Изабел оттук. Керн я хвана за ръката и я поведе към входната врата, но тя успя да се отскубне, изтича към Хелън и внимателно сложи кученцето в ръцете й.
— Моля те — каза тихо Изабел, — ще се грижиш ли за Милорд? Той е единственото, което мога да ти дам.
Хелън я погледна намръщено, след това враждебността напусна погледа й и тя погледна тъжно към кучето. Наведе бавно глава и потърка буза в меката му козина.
— Разбира се, че ще се грижа за него.
Изабел протегна ръка, сякаш искаше да погали Милорд за последен път, но сви пръсти, прибра ръката си и се обърна към графа. Вдигнала гордо глава, тръгна към него с просълзени очи.
За да успокои момичето, което смяташе за своя приятелка, Изабел се беше отказала от най-ценното, което притежаваше. Керн беше удивен от постъпката й и внезапният прилив на чувства, който изпита, беше равен по сила на вилнеещата навън буря. През целия си живот беше действал разумно и отговорно, но от онзи съдбоносен ден, в който се беше промъкнал в бордея, за да се изправи срещу изнудвачката, Изабел беше обърнала живота му с главата надолу.
