С отчаянието на обречен, Керн осъзна, че повече не можеше да отрича истината. За добро или за лошо, той обичаше Венера Изабел Дарлинг.
Глава 18
Изабел гледаше през прозореца на каретата. Дъждът се стичаше по стъклото и замъгляваше гледката. Тя притисна буза до влажния плат на палтото на Керн и усети силното туптене на сърцето му. Той я беше прегърнал и не я пускаше, докато каретата му трополеше по паважа и я отнасяше далеч.
Изабел имаше нужда от неговата топлина и утеха. Тя беше напуснала дома на Хатауей завинаги, само с дрехите на гърба си. Беше се отказала от бляскавия свят на висшето общество, за който беше мечтала от малка. Но най-лошото беше, че повече не можеше да се смее с Хелън и да слуша щастливото й бърборене. Двете никога вече нямаше да си говорят, докато обикалят хванати под ръка магазините на Риджънт стрийт. Споделяйки любовта си с Керн, Изабел беше причинила невероятна болка на момичето, което беше започнала да смята за своя приятелка и дори за сестра.
Никога вече нямаше да се види с Хелън.
Изабел не можеше да се отърве от образа на измъченото лице на Хелън. Сърцето я беше заболяло, когато й беше подарила Милорд, но тя беше готова да даде дори душата си, ако с това щеше да изкупи вината си. Как щеше да си прости, че бе станала причината за толкова мъка?
Но как можеше да отрече силните си чувства към Керн?
Изабел се питаше за какво ли мислеше Керн, който също гледаше навън. Дали съжаляваше, че беше загубил Хелън?
Той беше загубил толкова много. Беше се откъснал от почтения живот, който толкова много ценеше. Лорд Хатауей винаги беше замествал баща му. Двете семейства бяха поддържали близки връзки от поколения. Сега Керн се беше превърнал в парий.
Заради нея.
Изабел се зарече, че щеше да намери начин да му се отплати за това. Щеше да го обича вечно. Не всичко беше загубено. Те имаха себе си, а връзката им не се изразяваше само във физическо привличане. Керн също имаше чувства към нея, иначе нямаше да седи и да я прегръща така, сякаш беше най-ценната жена в живота му.
Тази мисъл повдигна настроението й. След време, когато той преодолееше катастрофалните събития от днешния ден, щеше да осъзнае колко много означаваха двамата един за друг. Той не беше развратник, който държеше множество любовници. Нямаше начин да не пожелае Изабел за своя съпруга.
Внезапно графът се обърна към нея и попита:
— Коя е рождената ти дата?
Въпросът я завари неподготвена.
— Дванайсети юни.
— И ще навършиш деветнайсет?
— Да. Защо питаш?
Той остана загледан в нея толкова дълго, че Изабел си помисли, че не беше чул думите й.
— Просто така — каза най-накрая. — Беше ми интересно.
Беше загрижен за възрастта й. Вероятно се обвиняваше, че беше съсипал живота й. Истината обаче беше друга — той й беше доставил радост, за каквато Изабел дори не беше мечтала. Ръката му потърси широкото му рамо и тя целуна зачервеното място на лицето му, където го беше ударил Хатауей.
— О, Джъстин — промълви. — Аз наистина те обичам.
Ръката му я стисна по-силно, но миг по-късно той я пусна и се отдръпна.
— Не — каза с дрезгав глас. — Не можеш да обичаш мъж, който е като Линууд.
Ужасена от сравнението, тя се обърна с лице към него.
— Ти не си като баща си. Как би могъл да бъдеш, след като не си лягал с жена повече от десет години?
— Честта не се измерва с цифри. Или имам принципи, или нямам.
— Глупости. Днес ти постъпи невероятно почтено. Можеше да си замълчиш, както биха направили някои така наречени господа. Но ти беше откровен и аз мога само да ти се възхищавам.
— В очите на обществото аз съм един мръсник.
— Изобщо не ме интересува мнението на другите. Ти си най-почтеният джентълмен може би в цяла Англия. И ако някой посмее да твърди противното, веднага ще го поставя на мястото му.
Зелените му очи заблестяха.
— Бих искал да видя как ще го направиш.
Изабел обаче не беше свършила.
— Освен това нямам намерение да позволявам на онези тесногръди хора да ни съдят за поведението ни. Не можем да отречем красотата на онова, което се случи между нас, като го наричаме непочтено или неприлично.
— Това означава ли, че все още ме желаеш?
Пулсът й се ускори, когато долови копнежа в гласа му. Дали бе смятал, че тя може да го отхвърли? Изабел зарови глава между ръцете му.
— Разбира се, че те желая, Джъстин. Винаги ще те желая.
Няколко секунди той не се помръдна. След това я прегърна силно и притисна устни към косата й.
— Предупреждавам те, че честта ми е опетнена. Вероятно завинаги.
— Моята също. Както виждаш, двамата сме си лика-прилика.
Устните им се срещнаха в нежно обещание. Той я целуна бавно със страст и нещо друго, по-силно и по-трайно. Изабел се отпусна и ръцете й обвиха кръста му. Ръката му обхвана едната й гръд и започна да дразни чувствителното връхче. Изабел искаше да принадлежи на Керн, да му даде живота си. Искаше да го нарича свой съпруг.
Каретата спря. Изабел погледна през прозореца и видя къщата, в която живееха лелите й. Беше се върнала тук завинаги.
— Не ме оставяй все още, Джъстин — прошепна тя срещу устните му. — Не точно сега.
— Както искаш. — Той я прегърна и я пусна малко преди пажът да отвори вратата.
Изабел слезе от каретата. Вече не валеше толкова силно, но по паважа се бяха образували огромни локви и тя се огледа за пътека между тях. Тъкмо когато Изабел повдигаше ръба на роклята си, за да прескочи първата локва, Керн я вдигна на ръце и я понесе към къщата.
Тя се вкопчи развълнувана във врата му. Той я носеше на ръце на оживена улица. Това определено показваше чувствата му към нея. Почувства се невероятно свободна, когато осъзна, че повече не се налагаше да крие любовта си към него, а можеше да я изразява свободно. А тя толкова много искаше да му покаже колко много го обичаше. Отново и отново.
Входната врата се отвори и леля Мини пристъпи встрани, за да ги пусне да влязат.
— Света Богородице, какво става тук? — попита тя, докато Керн оставяше Изабел. — Мислех, че се върна в дома на Хатауей.
Изабел се опомни.
— Всичко се промени. Повече не можех да остана там.
Мини притисна ранената си ръка към гърдите и погледна първо Керн, а след това и Изабел.
— Това е най-хубавото нещо, което чувам тази сутрин. Добре дошла у дома, момичето ми.
Тя прегърна Изабел. Прегръдката й напомни за посещенията й тук като дете, по време на които Мини я беше обсипвала с внимание, беше я съветвала как да се защитава от грубияни и беше отговаряла на стотиците й въпроси за живота в града.
— Как си, лельо? Как е ръката ти?
— Добре съм. — Мини погледна към отворената врата — Къде е ленивата ти прислужница?
— Леля Кали! — възкликна Изабел. — Господи, съвсем бях забравила за нея.
Керн сложи длан върху рамото й, за да я успокои.
— Каландра сигурно вече е научила, че си напуснала дома на маркиза, и несъмнено ще се прибере, когато дъждът престане. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да изпратя кочияша си
