Грешница на любовта

да бъдат родени незаконно като мен.

Думите й подействаха на графа като удар. Тя просто не разбираше, може би никога нямаше да разбере. До края на живота си Керн нямаше да забрави отвращението, изписано на лицето на Хатауей. Болката в челюстта му беше недвусмислено напомняне за това, как светът щеше да приеме действията му.

Хатауей го беше възпитал да се придържа към стриктните правила на висшето общество. Още от малък Керн никога не беше подлагал под съмнение отговорностите си на лорд и господар на хората си и бе смятал за свой дълг да бъде образец на морално поведение. От любов към Изабел беше нарушил някои от тези неписани закони на приличието. Беше й предложил да се посвети на нея, да се откаже от дълга си да си вземе съпруга със синя кръв и да си осигури наследник.

По дяволите! Не можеше ли тя да го разбере? Той не се поставяше над нея, а просто приемаше неприятната действителност, която им налагаше животът. Въпреки че положението му не му позволяваше да се ожени за нея, той едва ли можеше да й даде по-голям обет от клетва за абсолютна вярност.

А дали не грешеше?

Можеше ли да обърне гръб на всички принципи, на които го беше научил Хатауей? Можеше ли той, който се беше заклел да върне уважението към името Линууд, да вземе за съпруга дъщерята на една куртизанка?

Желанието да направи точно това го изкушаваше силно. Керн стана от леглото и започна да събира дрехите си. Измъчван от фантазии, той закопча панталоните си. Изабел му обърна гръб, облече ризата си и започна да облича роклята си. Тя изглеждаше толкова малка и уязвима, че на него му се прииска да я вдигне на ръце и да я отнесе на някое далечно място, където мнението на обществото никога нямаше да я нарани.

„За теб аз съм копелето на една уличница и винаги ще си остана такава.“

Тя не знаеше колко грешеше. Керн не знаеше как се бе стигнало до това, но той бе започнал да гледа на Изабел Дарлинг като на смисъла на своето съществуване. Без нея бъдещето му изглеждаше безкрайно и мрачно. Графът имаше нужда да помисли и да реши как да постъпи.

Той отиде до нея и я хвана за ръката.

— Ела с мен, Изабел.

Тя вдигна гордо глава.

— Не. Няма да бъда твоя курва.

Гневът й го нарани, но той си го заслужаваше.

— Не ти предлагам такова нещо. Просто се притеснявам за твоята безопасност. Виж какво се случи с Мини.

Тя се втренчи в ръката му с такова хладно презрение, че той мигновено я пусна.

— Напълно съм способна да се грижа сама за себе си. Правя го от години.

— За бога, не прави глупости. Твърде опасно е да останеш тук без моята защита. Можеш да живееш в дома ми засега. Поне докато не намерим убиеца на майка ти.

— За да се опиташ да ме прелъстиш отново? Не, милорд — Тя поклати твърдо глава. — Предпочитам да остана сред хората, които ме уважават.

Укорът й беше заслужен. Той му напомни, че нямаше правото на съпруг, който пази жена си. Но Керн не можеше да позволи да й се случи нещо лошо.

— Ще изпратя няколко слуги да наглеждат къщата.

— Не си правете труда. Нямам намерение да оставам сама дълго време.

— Какво означава това, по дяволите?

— Същото, което си мислите. — Тя вдигна копринената рокля към гърдите си и го изгледа с влудяващо безгрижие. — Означава, че ще си намеря друг мъж, който да ме защитава. Мъж, който ще ме смята достойна да нося името му.

Глава 19

— Сър Джон не приема посетители, милорд. — Старата икономка надничаше през пролуката на открехнатата врата. — Болен е, господ да се смили над него.

Керн натисна с ръка вратата, когато усети, че тя ще бъде затръшната в лицето му.

— Трябва да го видя, болен или здрав. Става въпрос за нещо много важно.

Старицата подсмръкна силно.

— Вие не разбирате, милорд. Той умира. Лекарят е при него.

Умира?

Керн отвори вратата и мина край изненаданата икономка, прекоси мрачното фоайе и стигна до тясното стълбище.

— Не трябва да се качвате там. Не трябва да безпокоите господаря.

Той не обърна никакво внимание на възраженията й и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Дявол да го вземе, не бе трябвало да чака до сутринта, преди да посети Тримбъл. Вчера обаче Керн не бе могъл да мисли за нищо друго, освен че беше загубил Изабел. Не беше спал цяла нощ.

„Ще си намеря друг мъж, който да ме защитава. Мъж, който де ме смята достойна да нося името му.“

Тя бе изрекла тези думи от болка и гняв, от нужда да отвърне на удара и да го нарани. Едва ли наистина бе мислила онова, което му беше казала. Изабел беше твърде почтена, за да покани друг мъж в леглото си толкова скоро.

Но какво щеше да се случи, когато минеха дни, седмици? Тя живееше в бордей и останалите жени със сигурност щяха да я окуражат да си намери любовници. Изабел беше толкова потресена от неприличното му предложение, че можеше да потърси утеха в най-обикновената човешка близост…

Керн се озова в коридора на горния етаж, задъхан и със стиснати юмруци. Сега най-важното беше да отстрани опасността за Изабел.

Пред него имаше четири затворени врати. Оказа се, че онази, която търсеше, беше последната.

Графът влезе в скромно обзаведената стая и веднага го лъхна миризмата на болест. Сър Джон Тримбъл лежеше с пожълтяло лице на едно тясно легло. Дишането му беше затруднено, очите му бяха затворени, а тялото му не помръдваше.

Това ли беше бащата на Изабел? Това ли беше човекът, който преди толкова много години беше изоставил незаконната си дъщеря? Трудно му беше да повярва.

Над болния се беше навел един мъж с разрошена бяла коса, който внимателно махаше малка пиявица от безжизнената ръка на Тримбъл. Лекарят прибра пиявицата в един буркан, изправи се и се обърна към Керн.

Графът се приближи.

— Аз съм лорд Керн, приятел на сър Джон. Кажете ми какво е състоянието му.

Лекарят стисна ръката му.

— Лошо, страхувам се. Изпадна в безсъзнание. Не мога да го свестя, въпреки че днес вече му пуснах кръв пет пъти.

Икономката влезе в стаята.

— Той се прибра вчера следобед, като се оплакваше от главоболие — каза тя. — Припадна на входната врата.

— Каква точно е болестта му? — поинтересува се графът.

— Доста необичайна, особено като се имат предвид симптомите. — Лекарят почеса оплешивяващата си глава. — Повръща непрекъснато. Кожата е пожълтяла, пулсът е ускорен, дори когато е в безсъзнание. Предполагам, че може да е ял нещо развалено.

— Но не вярвате, че случаят е такъв.

Човекът сви рамене.

— През цялата си лекарска практика съм лекувал само един друг пациент с абсолютно същите симптоми. Беше някаква домакиня, която решила да сложи край на живота си с арсеник.

Отрова.

Керн усети как кръвта му се смразява във вените. Вчера Тримбъл беше посетил бордея, след което бе