произход. Такъв е животът. Ти ще останеш тук с лелите си и ние ще се погрижим негово благородие да си плаща добре за привилегията да те посещава. Ще бъдеш осигурена до края на живота си…
— Не! Не искам парите му. И не искам и вие да му вземате пари. — Мисълта за това беше отвратителна и накара Изабел да се отдръпне.
— Защото ако му вземеш пари, ще се чувстваш като курва — каза откровено Мини. — Кажи ми по-добре ли ще се чувстваш, ако той те използва безплатно?
— Единствено любовта му има значение за мен. Не искам нищо повече от него.
Мини се намръщи угрижено.
— Бъди практична, скъпа. Всяко момиче обича мъжа, който й показва за първи път плътските удоволствия. Но аз мислех, че си по-разумна от Аврора. Тя прекара целия си живот в копнеж по мъж, който я презираше.
Сега Изабел разбираше майка си много по-добре. Аврора не беше някакво суетно, глупаво създание, а жена, копнееща за любов.
— Тя е изпитвала към Аполон същото, което аз изпитвам към Джъстин. С тази разлика, че при мен всичко ще бъде различно. Аз ще бъда с мъжа, когото обичам. Завинаги.
Мини изсумтя от отвращение.
— Щом вярваш на лъжите му, само ще изпиташ разочарование, когато той те напусне.
— Джъстин няма да ме напусне. Знам това. — Изабел си спомни колко нежно се беше държал с нея той и усети как ледът около сърцето й започва да се разтапя и да се превръща в копнеж. Увереността, че той я обича, й даваше сили да направи избора си.
— Ще отида при него.
— Ще отидеш? — прошепна Мини — Къде?
— В имението му в Дербишър. Той иска да живея там. Така ще можем да бъдем често заедно. — Вълнението й прерасна в тревожно очакване. — Трябва да се измия и да се преоблека — каза Изабел, която едва сега се сети, че все още беше облечена с измачканата рокля от вчера.
Тя се втурна към огнището, напълни казана с вода и раздуха жаравата. Когато се обърна, видя, че Мини стоеше в средата на помещението със скръстени ръце и я гледаше възмутено.
— Значи отново ни напускаш. Просто така.
— О, лельо. Вие няма да ме загубите. Ще убедя Джъстин да ви купи къща в провинцията. Искам да се радваш за мен. Моля те.
— Как да се радвам, след като може да те няма в продължение на месеци?
— Или цял живот — прошепна Изабел. — Вече съм голяма и ми е време да тръгна по своя път. Не разбираш ли? Аз обичам Джъстин с цялото си сърце. Той също ме обича и ще се посвети само на мен, както съпруг на жена си.
— Това няма да трае дълго. Ти си Венера, дъщеря на куртизанка.
— За него това няма значение. Той знае, че не съм имала друг преди него. И знае, че ще му бъда вярна.
Мини остана да я гледа известно време с непроницаемо изражение. След това се обърна с гръб към Изабел.
— Качи се горе, дете. Прати Кали да вземе горещата вода. Аз ще ти донеса чаша чай, за да се успокоиш. Негово благородие не трябва да те помисли за глупаво момиченце.
Изабел целуна Мини по бузата и изтича нагоре по стълбите, като вече мислеше коя рокля щеше да облече. Искаше да изглежда възможно най-добре за Джъстин. Щеше да отиде при него като невеста, красива и с чисто сърце.
Сърцето й заби в радостно очакване. Как ли щеше да се изненада той, когато я видеше на прага си?
Керн застана в нартиката на църквата „Сейнт Джордж“.
Слънцето проникваше през високите прозорци и огряваше празните пейки. Беше средата на седмицата и полилеите не бяха запалени и наоколо не се виждаше жива душа. В хладния въздух имаше нещо мистично, някакво духовно присъствие, което не можеше да остане незабелязано.
Стъпките на Керн отекнаха в празната църква, когато тръгна отново напред. Той застана пред олтара, пред който само след няколко седмици бе трябвало да се ожени за Хелън. Графът коленичи и сведе глава.
Струваше му се невероятно, че почти се беше обвързал завинаги с Хелън. Сега той разбираше колко ужасно беше постъпил с нея, като й беше обещал да я обича, а бе отдал сърцето си на друга. За първи път, откакто й беше съобщил новината, Керн се почувства малко по-спокоен. Въпреки че никога нямаше да престане да съжалява, че й бе причинил болка, той беше действал в неин интерес. Молеше се някой ден Хелън да разбере това и да намери щастието, което той бе намерил с Изабел.
Изабел.
Керн затвори очи, но дори и тогава продължи да вижда образа й до своя пред олтара — тъмнокоса красавица в прекрасна сватбена рокля. Тя щеше да сплете малките си, изящни пръстчета с неговите. Усмивката й щеше да бъде лъчезарна, гласът й щеше да бъде уверен, докато изричаше думите на клетвата.
Докато гледаше надолу към мраморните стъпала, той почувства с кристална яснота, че нямаше нищо по-важно — нито дълг, нито общество, нито чувство за вина — от това да се отдаде на жената, която обичаше. Щом свършеше работата си тук, щеше да отиде при Изабел и да поиска ръката й. Щеше да се ожени за нея пред очите на елита…
— За прошка ли молиш? — попита един рязък глас.
Керн вдигна рязко глава. В полумрака встрани от олтара беше застанал преподобният лорд Реймънд.
Той се приближи, като се подпираше на бастуна си, на лицето му беше изписано презрение.
— Е? — каза хладно. — Предполагам, че си дошъл да помолиш бога за милост, задето разби сърцето на младата ми племенница.
Керн се изправи.
— Как е Хелън?
— С Хатауей се подготвят да заминат за континента. Тя не може да понесе мисълта, че беше отхвърлена заради една уличница.
Керн сви юмруци.
— Госпожица Дарлинг не е уличница. Ако си позволиш да я обидиш още веднъж, ще бъда принуден да ти затворя устата.
Лорд Реймънд се спря на няколко крачки от него.
— Докъде си паднал? Да заплашваш божи служител пред олтара. — Той поклати глава — Не мога да повярвам, че ги си същият онзи мъж, който се беше заклел да не бъде като Линууд.
Керн му хвърли един саркастичен поглед.
— Всички имаме някакви скрити пороци. Аз поне признавам своите открито.
Свещеникът го изгледа свирепо.
— Аз съм се покаял за греховете си, въпреки че това не е твоя работа.
Керн се загледа в мъжа, когото Аврора бе нарекла Икар.
Дали свещеникът беше убил Аврора? Дали Хатауей беше помогнал на брат си да скрие истината? Лорд Реймънд ли беше проникнал в бордея и опустошил стаята на Аврора?
— Трябва да знаеш — каза Керн, — че мемоарите вече не са у Изабел.
Лорд Реймънд пребледня като платно.
— Какво? — Той се олюля и кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаха дръжката на бастуна. — Тя не е дала книгата за публикуване, нали? Трябва да я спреш! Никога няма да стана епископ, ако тази помия види бял свят.
