— Може би човек, който се ръководи от лични амбиции, не трябва да бъде водач на вярващите. — Керн замълча нарочно, за да усили страховете на свещеника. — Но ти грешиш. Мемоарите са у мен.
— У теб? Господ е милостив! Къде е книгата?
— На сигурно място. Там, където никой, освен мен, не може да я докосне.
— В такъв случай трябва да унищожиш страниците, които се отнасят до мен. — Лорд Реймънд се приближи, накуцвайки, и сграбчи Керн за ръкава. — Умолявам те, Джъстин, в името на отдавнашното ни познанство, трябва да направиш това за мен.
— Ще го направя, но едва след като се уверя, че ти не си отровил Аврора Дарлинг.
Пасторът се вцепени.
— Така значи. Изабел те е накарала да се усъмниш дори в мен. Имаше време, когато щеше да повярваш на честната ми дума.
Това беше истина и сърцето на Керн се сви, но той не можеше да си позволи да изпитва съжаление, когато някой искаше мемоарите толкова силно, че беше убил Аврора и нападнал Мини. А сега същият човек беше отровил и сър Джон Тримбъл.
Аполон беше ключът към разгадаването на загадката. Когато Керн откриеше бащата на Изабел, щеше да има възможност да разкрие тайните на миналото.
— Искам да видя брачните регистри на тази църква — каза графът.
— Защо?
— Това няма значение. Само се моли онова, което открия в тях, да очисти опетненото ти име.
Преподобният лорд Реймънд го изгледа подозрително, но въпреки това го отведе в една малка стаичка. На лавиците в помещението бяха наредени редици дебели книги с кожени подвързии, в които бяха записани браковете, смъртните случаи и ражданията.
Керн освободи свещеника и затвори дъбовата врата. След това започна да разглежда датите, отбелязани със златни букви върху подвързията на регистрите, докато не намери годината, която търсеше.
Ключът към загадката през цялото време се беше намирал в мемоарите.
Керн отиде до една маса под прозореца и отвори книгата. Пулсът му се ускори, когато намери месеца, който търсеше. Септември 1803 година.
Изабел беше родена на дванайсети юни 1804 година, което означаваше, че майка й беше забременяла предишния септември, в нощта преди сватбата на Аполон. Сватбата се беше състояла в Лондон, а по- голямата част от благородниците посещаваха точно тази църква, така че имаше голяма вероятност Керн да разкрие самоличността на бащата на Изабел.
За щастие септември не беше особено популярен месец сред младоженците и бракосъчетанията бяха не повече от четирийсет или петдесет.
Керн плъзна бавно пръста си по списъка от имена, като се стараеше да запомни всяко. Няколко му бяха познати, все на уважавани благородници на средна възраст.
В най-добрия случай можеше да състави списък на заподозрените и след това да накара жените в бордея да му помогнат да установи кои от мъжете в списъка бяха посещавали Аврора.
Внезапно пръстът му се закова на едно име.
Керн остана загледан, като прочиташе и препрочиташе написаното, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това беше невъзможно.
Но той беше абсолютно сигурен, че търсенето беше приключило.
Беше намерил Аполон.
Глава 20
Изабел се събуди от жужене на пчели.
Не, това бяха гласове. Тя премигна в полумрака и се зачуди какво се бе случило този следобед. Съзнанието й сякаш беше замъглено. Крайниците й лежаха тежко отпуснати от двете й страни. Тялото й пулсираше от ленива топлина.
Тя огледа бавно помещението, в което се намираше. Защо лежеше в леглото на майка си?
Преди да си даде отговор на този въпрос, тя отново дочу шепот. Идваше откъм будоара.
Керн?
Тя събра цялата си сила и се опита да се надигне, но й се зави свят. Вратата й се видя двойна, след това тройна. Изабел се строполи обратно върху възглавниците. Едва след няколко минути стаята престана да се върти.
Не беше Керн. Това беше в някакво друго време. Времето, когато той я беше любил в това легло. Дори сега слабините й изгаряха от желание само при мисълта за това и тя се остави на спомена…
Нещо обаче я накара да се съпротивлява. Тя се улови за мисълта, преди да беше изчезнала.
Керн я беше напуснал. Завинаги, защото тя беше отказала да му стане любовница.
Но тя искаше да му бъде любовница. Беше имала намерение да отиде да го потърси.
Изабел се намръщи и слепоочията я заболяха. Последното нещо, което си спомняше, беше как се къпе в гореща вана. Леля Кали й беше донесла гореща вода. Леля Мини я беше накарала да изпие чаша чай. Тя си спомняше, че беше излязла от ваната и се беше почувствала ужасно изморена.
Светът беше потънал в мрак и бяха останали само гласовете. По-резкият беше на леля Кали…
Шепотът, който чуваше сега, не приличаше на онзи глас. От будоара се процеждаше слаба светлина. Кой беше тук? Изабел се опита да извика, но от гърлото й излезе само слабо грачене.
Не беше сънувала ваната. Разпуснатата й коса беше влажна. Беше се приготвяла за Керн. Беше възнамерявала да отиде при него и да му каже, че е променила решението си.
Но защо сега беше облечена само в някаква тънка нощница? Да не би да се беше разболяла?
Откъм будоара се чуха стъпки. Тежки мъжки стъпки.
На устните на Изабел се разля лека усмивка. Може би Керн все пак се беше върнал при нея. Може би искаше да се ожени за нея. Той щеше да я вземе в силните си ръце и да я люби…
В спалнята влезе един мъж. Висок и слаб, той носеше запалена свещ.
Терънс Дикенсън.
Замъгленият й мозък не можеше да разбере какво търсеше той тук. Тя се опита да каже нещо.
— Каааакво…?
Гласът й прозвуча провлачено. Езикът й беше надебелял, а устата й беше суха.
Дикенсън сложи свещта на масата до леглото. След това седна и пухеният дюшек се огъна под тежестта на тялото му.
Той се наведе към Изабел.
— Будна си. Толкова по-добре. Предпочитам да знаеш, че съм бил аз.
В замъгленото й съзнание се промъкна тревога. Какво смяташе да прави той?
— Въъърви… си — прошепна дрезгаво тя.
Зловещият му смях накара кожата й да настръхне.
— О, госпожице Дарлинг, за мен е невероятно удоволствие да ви гледам оставена на милостта ми. Вярвам, че нашата среща ще ми хареса повече, отколкото предполагах.
Той говореше, сякаш срещата им беше уредена. Но откъде беше разбрал, че е тук?
Той се изправи, развърза вратовръзката си и я остави на един стол. След това бавно свали скъпото си сако и жилетката. Докато събличаше ризата, той се оглеждаше в огледалото на леглото.
Изабел бе обзета от страх. Въпреки объркването си, тя осъзна ужасното му намерение. Той щеше да я изнасили.
Тя извъртя глава към будоара. Трябваше да избяга. Да намери някоя от лелите си. Те щяха да я спасят.
Изабел напрегна отпуснатите си мускули. Ръцете и краката й тежаха, сякаш бяха натъпкани с олово. Тя събра всичките си сили и се хвърли към другата страна на леглото.
