Като че ли бяха създадени един за друг.
Чувствата на Ласитър се разбунтуваха не по-малко, отколкото тези на жената. Те дадоха един на друг всичко, на което бяха способни, и чак когато и двамата за първи път поеха въздух, забелязаха, че междувременно се беше стъмнило.
Дългите нокти на пръстите й се плъзгаха по покритата му с белези кожа.
— О, Ласитър — шепнеше тя задъхано — Какъв мъж си!
Той се смееше.
— Такъв, който може да ощастливи много жени — отвърна той.
Ноктите й се заровиха в косите му.
— Сега не говори за това! В момента сме важни само ние двамата.
Тя още веднъж потъна в опиянение, което като че ли беше по-силно от първото.
После в продължение на няколко минути лежаха безмълвни един до друг. Ръката на Ласитър беше върху лявата й гръд. Той усещаше учестеното биене на сърцето й, което след известно време се успокои.
— Колко е часът, Ласитър? — попита тя след малко. Той сви рамене и погледна през прозореца, през който в стаята проникваше слаба светлина.
— Виж моля ти се — промълви тя.
Той вдигна ръката си от гръдта й и спусна крака от леглото. Жилетката му беше на земята. Той се наведе и извади джобния часовник от малкото джобче.
— Минава десет и половина — каза той.
Тя скочи от леглото.
— Господи, толкова късно ли е вече? — прошепна тя. Ласитър се усмихна. Държи се като омъжена жена, която трябва да се прибира вкъщи навреме, за да постави пантофите на своя паша пред креслото, мислеше той. Но не изглеждаше да бърза по тази причина.
Той я гледаше от леглото как се облича в тъмното.
— Защо не запалиш лампата? — попита тя.
Гласът й беше загубил тихата, трепереща нотка. Сега тя отново беше самоуверена и трезва жена.
Ласитър отиде до масата и драсна клечка кибрит. Вдигна газената лампа и запали фитила. Мека светлина огря стаята.
— Прозорецът! — сопна се тя. Ласитър й се присмя.
— Страх те е, да не те види някой при мен ли? — попита той. Замисли се за собственицата на този пансион и чак сега му стана ясно защо се беше държала безцеремонно с него. — Но мисис Трейнър все пак те е видяла, нали?
Тя сама отиде до прозореца и дръпна пердетата.
— Мисис Трейнър няма да каже нищо, погрижила съм се за това, Ласитър. — Тя беше застанала с гръб към прозореца и гледаше Ласитър, който все още не се беше облякъл. Тя прокара език по устните си и ги навлажни. — Ласитър… — започна жената.
— Да? — Той забеляза, че тя иска да му каже нещо, но не знае как точно да го направи. Сега е ред на деловата част от вечерта, мислеше той. Беше малко разочарован, макар че още от самото начало му се виждаше малко невероятно това една жена да се вмъкне в стаята му и да иска да се люби с него само защото го е видяла и харесала. Дори и най-страстната и влюбена жена рядко тръгва по този директен път, за да постигне целта си. Обикновено жените се опитваха да привлекат вниманието на мъжа по друг начин и предоставяха на него възможността да започне пръв.
— Май нещо те мъчи — каза той. Тя кимна бързо.
— Аз, аз не знам как да ти го кажа, Ласитър. — Тя се поколеба за миг и леко наклони глава настрани. — Все пак ти беше хубаво с мен, нали.
Той кимна.
— Определено. Въпреки че не знам името ти.
— Бриджит — каза тя. — Можеш и по-често да се възползваш, Ласитър, когато пожелаеш.
Той се засмя. Това прозвуча така, сякаш само той беше изпитал удоволствие от това, което бяха преживели заедно.
— И как да заслужа това?
Тя бавно се приближи към него. Зелените й очи искряха. Все още се колебаеше да изкаже молбата си. Но после изразът на хубавото й лице за миг се промени.
— Ти ще ходиш в Уулфс Хоул, за да освободиш заложниците от Джуд Донован, нали?
Ласитър се вцепени. Това всъщност трябваше да се знае само от Бейли, Кимброу и Сидни Блад и от никой друг. Някой от тях ли се беше разприказвал? Ласитър безмълвно изруга. Ще му дам да се разбере на тоя проклетник, който не см е държал затворена муцуната!
— Да, и? — отвърна той сухо. Изведнъж тя се приближи до него.
— Ласитър — каза тя. — Ти самият се убеди, че съм страстна жена, която обича живота. Но за да живея така, както ми харесва, ми трябват пари. Омъжих се за един много по-възрастен от мен мъж, понеже той ми обеща, че вече никога в живота си няма да имам грижи с парите! Но сега той ме държи толкова изкъсо, че не мога да си купя една рокля, без да го питам.
Ласитър съвсем не беше във възторг от това, че тя е омъжена. Доколкото можеше, той избягваше да се занимава с омъжени жени, защото най-често имаше само ядове с тях. Всъщност тя можеше да му каже това още в самото начало.
— Какво трябва да направя за теб? Да набия стария ти мъж, за да стане по-великодушен ли?
Тя сърдито поклати глава.
— Не ми се присмивай! — отвърна енергично. — Ако ми помогнеш, ще ти дам сто хиляди долара.
Ласитър подсвирна през зъби. Това не беше лошо предложение. Но по размера на сумата Ласитър веднага разбра, че вероятно не е точно той човекът за нея.
— Какво трябва да направя? — попита той.
Тя отметна глава назад.
— Искам да не връщаш тук, в Лордсбърг, единия заложник, който е в ръцете на Джуд Донован — каза тя твърдо.
Ласитър разбра. Но все пак каза:
— О’кей! Сто хиляди долара, нали?
Зелените й очи блестяха триумфиращо. Тя кимна енергично.
— Обещавам ти, Ласитър — прошепна тя с дрезгав глас. — А от това… — тя посочи към леглото — … можеш да получиш колкото искаш, щом си изпълниш задачата.
— И? — попита той.
— Какво и?
— Не забрави ли нещо? Все още не знам кой заложник не бива да връщам в Лордсбърг и коя си ти?
Тя не отговори веднага. Изведнъж в погледа й се появи съмнение. Изглежда се питаше дали не беше поизбързала малко.
— Става дума за Гуендолин Кимброу — каза накрая тя с глас, в който се надигаше злоба. — А мъжът ми е Клейтън Кимброу. Ако дъщеря му не се върне, той ще трябва да завещае наследството си на мен!
Ласитър изобщо не беше помислил за това. В първия момент беше така зешеметен, че не отговори. Той замислено гледаше Бриджит Кимброу. Тя изглеждаше дяволски добре, но душата й беше изгнила до дъно.
— Вече знаеш — продължи Бриджит Кимброу с изпълнен с омраза глас. — Гуендолин не бива да доживее освобождението. Как ще умре — ми е все едно. Давам ти пълна свобода на действие.
— Хей — каза Ласитър провлачено. — За такова нещо не сме говорили.
— За какво? — Тя смръщи тъмните си вежди така, че на челото й се появи отвесна бръчка.
— Че трябва да убия заложницата — отбеляза Ласитър невъзмутимо. — Ти каза, че трябва да се погрижа единият заложник да не се завърне в Лордсбърг. Така че ще я заведа в Таксън.
Тя тихо изкрещя и ако Ласитър не беше предвидил подобна реакция, Бриджит щеше да му издере лицето с дългите си нокти.
— Проклет да си, кучи сине! — изсъска тя.
— За това няма ли да получа сто хиляди долара? — попита Ласитър, хилейки се.
