Ван Кърк гледаше Ласитър с неприязън.
— Скоро ще отидеш в ада, сатана!
— Остави чувствата си за друг път! — пунтира го Ласитър. — Те няма да ти помогнат сега. Какво ще кажеш да си поговорим съвсем цивилизовано? Искам да ти задам няколко въпроса. Мога ли да разчитам на отговор?
— Какво искаш да знаеш?
— Защо нареди да убият Джоузеф Спърк?
— Това е лъжа! — засмя се ван Кърк, но думите му не прозвучаха убедително. — Ти сам го уби. С ножа на Бърк Мортън. И ти го знаеш. Взел си го от стената, след като Мортън го е хвърлил по тебе, и след това си намушкал моя девер.
— Бърк имаше още един, втори нож. Той изглежда точно като този, който аз извадих от стената. Слушай, ван Кърк! Не съм вчерашен. Нямам намерение да се замесвам в тъмните ти дела. Искам само да бъда оставен на спокойствие. Намери си убиец някъде другаде. Или просто остави историята да бъде забравена. Аз искам само да ме оставите на мира, разбираш ли! И няма да позволя да обесите тези млади хора. Знам със сигурност, че те не са убили Ейрън Спърк. И ти го знаеш още по-добре от мен.
4.
Малко след десет часа преди обяд в града се случи нещо невиждано. Но нито един човек не смееше да се появи на улицата. Всички наблюдаваха изключителната случка от сигурното прикритие на своите къщи. Даже и дивата орда на ван Кърк се бе спотаила дълбоко в тил.
Големият бос не се и съмняваше, че целият град ще види големия му позор. Но за това все някога той щеше да отмъсти горчиво.
Маркус ван Кърк и неговата съпруга Естер вървяха пред Ласитър по дългата улица. Ръцете на ван Кърк бяха с белезници. Трябваше да ги донесе самият шериф Росман.
Той бе изпълнил заповедта неохотно.
Естер можеше да се движи свободно. Ласитър искаше да покаже на всички хора, че не взема жени за заложници.
Когато стигнаха до шерифството, Ласитър каза високо и ясно, така че да го чуе половината град:
— Вие можете да не идвате, мадам. Искам само съпругът ви да ни придружи, докато бъдем на сигурно място.
— Казах, че ще остана, докато трябва! — извика жената. — Моето място е до моя съпруг.
Това направи силно впечатление на хората от Бъфало. Естер ван Кърк се издигна в очите им с тихия си героизъм. Каква добра, смела и вярна съпруга бе тя.
Щом държи толкова на мъжа си, значи той не би могъл да бъде толкова лош човек, макар и някои жители да твърдяха зад гърба му съвсем друго.
Но те бяха малко. Повечето държаха на ван Кърк, защото живееха много добре, припечелвайки по нещичко от неговите афери.
Притежателите на салони и търговците също се облагодетелствуваха от парите, които ван Кърк добиваше по незаконни пътища.
Ласитър и двамата му заложници изчезнаха в шерифството. Придружи ги само Макс Росман. Той заведе тримата на двора. Братът и сестрата Кели седяха на една пейка под слънцето и гледаха уплашено. Те още не можеха да проумеят неочакваното щастие, което ги бе споходило.
Сега го виждаха със собствените си очи. Големият ван Кърк бе заложник на Ласитър. Той беше гаранцията за тяхната безопасност.
— Можем да тръгваме — каза Ласитър. — Росман, идете в хотела и донесете багажа на Кели. И не забравяйте двадесетте хиляди долара, конфискувани от вас, както твърди мистър ван Кърк.
— Но те са у него — защити се Росман. — Мистър ван Кърк, не си ли спомняте, че ги предадох за съхранение.
— А да, вярно — каза ван Кърк. — Бях забравил. Депозирах ги в банката. Там са на най-сигурно място.
— Тогава отиваме в банката — каза неумолимо Ласитър. — Росман, в това време доведете конете!
Ван Кърк изскърца със зъби от яд. Той не бе предвидил, че Ласитър ще иска обратно парите на Кели.
Нима Ласитър не твърдеше, че няма да се забърква в аферите на ван Кърк?
За ван Кърк бе нещо нормално да задържи тези двадесет хиляди, които в крайна сметка ставаха негова собственост. Той ги бе сложил предварително в багажа на Кели, като доказателство за тяхната вина. Все едно че ги бе дал назаем за малко и трябваше да му ги върнат с доста голяма лихва, която беше именно наследството на братята Спърк.
А сега тази свиня Ласитър нахалствуваше парите да се върнат на двамата мошеници.
Парите бяха броени без всякакви формалности. Достатъчна бе само думата на ван Кърк. Той беше единият от собствениците на банката — нещо, което знаеха само малцина доверени хора.
Естер ван Кърк реагира гневно, но след като Ласитър се вгледа по-внимателно, видя, че красивото й лице изразяваше мълчаливо задоволство.
Тя имаше вече изграден план. Ласитър бе сигурен в това. Вероятно премисляше как най-добре да отмъсти за убийството на братята си. Тази жена бе дълбоко засегната. Затова тя беше способна на невероятни тайни ходове.
Когато напуснаха банката, Макс Росман дойде с пет коня и две здраво натоварени мулета. Всички заповеди на Ласитър бяха изпълнени.
Потеглиха. Най-отпред яздеха Естер и Маркус ван Кърк, а след тях — Ласитър и червенокосите Кели.
Целият град ги наблюдаваше със смесени чувства.
Как можаха да допуснат един пристигнал тук непознат да се държи така дръзко? При това той бе обвинен в убийството на Джоузеф Спърк, а на съвестта на тази мошеническа двойка лежеше смъртта на известния и богат Ейрън Спърк от съседния град.
Приближените на ван Кърк бяха разпространили тази новина в последния час. Затова повечето от хората бяха на страната на ван Кърк. Както и заради смелата роля, която Естер играеше тук.
Сега убийците яздеха с обичания от всички Маркус ван Кърк, който бе взет като заложник. Това бе ужасно позорно петно за целия град.
Но в Бъфало никой не бездействуваше. За това се грижеше лично Макс Росман, който за малко щеше да откачи от усърдие. Беше се наел да върне своя бос, а и всичко, което му бе отнето.
— Ще устроим клопка на това проклето копеле! — обяви той високо. — Не можем да допуснем върху нас да легне такова унижение, такъв позор. Това, което стана, е петно за целия град. Ще платим за това на този дявол.
Половин час по-късно той вече яздеше извън града начело на двадесет души. Това бяха най-добрите, най-твърдите и решителни мъже, които бе избрал. Всички бяха устремени към победата.
Щяха да устроят на този сатана Ласитър среща, която той дълго нямаше да забрави.
Макс Росман смяташе, че предприетите мерки са правилни. Той не знаеше какво в действителност е станало.
Босът нямаше възможност да поговори с него на четири очи и да му съобщи, че се е споразумял за това заминаване с Ласитър.
Но може би не такива бяха намеренията и на самия ван Кърк. Той беше мъж, който не се предаваше лесно.
Във всеки случай единствено лошият късмет го принуди на този ход. Без да може да се противопостави. Никой после нямаше да може да спре гнева му.
Всички тях ги чакаха ужасни последствия.
И единствено когато им дадеше да разберат, щеше да се успокои. Да, заровете бяха вече хвърлени.
Бе станало следобед. Те навлизаха все по-дълбоко в Симейронските планини. Тук трябваше да има
