кръста. Той спеше с отворена уста и силно хъркаше, Фе се беше обърнала с гръб към него.
Ласитър беше сигурен, че тя никога доброволно не би се съгласила на това. Нали я познаваше — беше съвсем почтено момиче.
Ласитър дълго стоя до леглото и гледа заспалата девойка. По лицето й личеше колко е страдала. После внезапно посегна, сграбчи негодника за косите и го изхвърли от леглото. Мъжът извика. Беше гол- голеничък. И той получи силен удар с приклада на двуцевката, който бързо го приспа на земята.
Фе се стресна в съня си и впи уплашени очи в Ласитър, като че виждаше пред себе си призрак. Гърдите й се повдигаха от учестеното дишане.
— Ласитър! — изплака тя, хвърли се по корем на леглото и скри лице от срам, че я е изненадал в такова положение. — Искам да умра, Ласитър! Убий ме! Моля те! — хълцаше тя.
— Хайде, облечи се! Трябва да се махнем оттук. Бързо, иначе няма да успеем.
Дрехите на тоя негодник бяха разпръснати по цялата стая. Ласитър се спъна в ботушите му, когато отиде да вземе от стола дрехите на Фе, и ги ритна настрани. После вдигна тялото на мъжа и го сложи на леглото, за да не настъпи и него. След това издърпа Фе от леглото. Тя се сгуши в него и скри лице в гърдите му. Искаше да умре, да се удави! Той бързо й облече дрехите, една по една, като на дете.
Само един човек беше виновен за всичко това: Логан Баримор, този кучи син! Повече от друг път той беше решен да плати на престъпника за цялото зло, което й е причинил.
Толкова го болеше за Фе, че забрави всякакви скрупули и реши да си пробие път с изстрели. С писъците си тя беше събудила цялата къща. По стълбата се чуваха стъпки. В стаята нахлу група мъже. Ласитър се прикри и една след друга изпразни двете цеви срещу тях. Изстрелите отхвърлиха мъжете надолу по стълбите и изрониха мазилката по стената.
Ласитър бързо зареди отново, прехвърли пушката в лявата си ръка и метна Фе като вързоп на рамото си, понеже тя се беше свила на пода и не искаше да стане. Извади 45-милиметровия револвер и изтрополи с ботушите си по стълбата. Навсякъде миришеше на изгорял барут, но Ласитър не обръщаше внимание на нищо.
Къщата се пробуди от шумотевицата. Чуваха се виковете. Тропаха врати. Дявол знае по какви причини цялата шайка на Баримор беше в ранчото.
Но големият мъж успя да преодолее всичко. Най-доброто оръжие беше изненадата. Фе не му пречеше, защото беше лека като перце. С двуцевка в ръка, той принуди всички да се скрият.
Никой не можа да го спре. Излезе от къщата с Фе на рамо, метна се на кафявия си кон и потегли в бесен галоп.
Зад него се чуха ругатни и крясъци. Изтрещяха и няколко изстрела, но дъбовите клони бяха достатъчно добро прикритие. Никой не можеше да го види накъде язди. Стрелците се ориентираха само по тропота на копитата, затова и не успяха да го улучат.
Ласитър и Фе потеглиха на запад. Скоро изгря слънцето. Кафявият жребец вървеше в лек тръст, Фе беше седнала пред Ласитър и се държеше с две ръце за него. Само избягваше да го погледне в очите.
Преследвачи не се виждаха, вероятно бяха сбъркали посоката. Ласитър обърна на север. Фе не плачеше, но продължаваше да крие лицето си в широките му гърди. Ласитър също мълчеше, но я притискаше до себе си. Искаше тя да усети, че е в добри ръце и че отсега нататък може да разчита на него.
9.
Логан Баримор пламна, скочи от стола и гневно размаха ръце:
— Ломакс, като те слушам, съм убеден, че нещо трябва да се направи, и то бързо! Две дузини мъже не могат да опазят една жена и всичките бездействуват, само защото един-единствен мъж се появява изневиделица в ранчото. Това вече преля чашата! Един-единствен мъж, и ви предупредих да внимавате за него! А ето че този кучи син нахлува в къщата ми, която изобщо не познава, намира жената и офейква с нея. И не само това! На всичкото отгоре двамата изчезват безследно. Кажи ми само за какво ви плащам!
Гласът му пресекна от гняв. Обля се в студена пот и се отпусна в креслото.
— Вече знаем как Ласитър е влязъл в ранчото — обясни Уилям Ломакс. — Принудил е Джак Бенет да му покаже пътя и когато…
— Ти ми кажи за какво ви плащам! — прекъсна го Баримор.
Ломакс отвори уста да каже нещо, но бързо се отказа.
— Виждаш ли! — ядосваше се все повече и повече Баримор. — Не можеш да ми отговориш! А и аз направо нямам думи! Иди да съобщиш на хората ми — половината са уволнени, а другата половина ще получават половин заплата до второ нареждане.
Уилям Ломакс го изгледа неразбиращо.
— Сър! Поне не точно сега, когато все още не сме заловили Ласитър!
— За съжаление си прав — промърмори Баримор и махна с ръка.
— Правим всичко, което е по силите ни, за да открием тоя кучи син! — увери го Ломакс.
— Къде са следотърсачите?
— Още са в ранчото, оглеждат всеки сантиметър. Наистина всеки! Убеден съм, че ще открият следата, и когато най-после я намерят…
— Ако!
— Стендинг Рок е толкова обширен, че трудно може да се открие нещо — припомни му Ломакс.
— На всичкото отгоре успя да укрие и съдията! — изръмжа Баримор, загледан втренчено в плота на масата. — А сега пък изчезна с оная женска. Къде е Нат Хазард? Този негодник е бил подведен от Ласитър, както ни разказа Бенет. Как е успял Ласитър да го привлече на своя страна? Такъв мъж като Нат Хазард! Ломакс, така ще изгубим още много хора и някой ден те ще се явят като свидетели срещу нас, ако не успеем колкото се може по-бързо да премахнем онова копеле.
— Само да намерим следата и веднага ще го заловим! Можете да бъдете сигурен в това, сър!
— Не, не ми се вярва, че скоро ще го хванете — каза ядосано Баримор. — Изпрати някого при Даунуей. Нека дойде при мен. Веднага!
— Даунуей? Какво искате от него?
— Старият Даунуей е един от тези, които най-добре познават нашите места и хората, които живеят по тях. Побързай и прати някого от мъжете! Предполагам, че Даунуей ще ни подсети къде бихме могли да намерим съдията Сидни.
— Съдията има сестра в Ню Йорк — каза Ломакс и тръгна към вратата. — Тя е единствената му роднина. Не вярвам Даунуей да ви каже нещо повече.
Мак Даунуей беше на седемдесет години. Беше нисък, слаб и ходеше силно приведен. Той познаваше не само земята и хората. Допреди няколко години беше отговарял за домакинството в къщата на съдията. Хванал с лявата си ръка шапката и притиснал с нея дясната, която силно трепереше, той слезе в офиса и леко се поклони.
— Викали сте ме, сър. С какво мога да ви услужа?
— Ти живееш при дъщеря си, Даунуей — посрещна го Баримор. — Така ли е? Как я карате?
— Бедни сме, мистър Баримор.
— И аз така чух! — Баримор извади банкнота от сто долара и я размаха. — Виж това! Ще ти го дам, ако ми помогнеш. Съдията изчезна. Страх ме е, че се крие някъде. Би ли могъл да ми дадеш идея къде да го търся?
— Крие ли се? Защо да се крие?
Баримор и Ломакс се спогледаха. Ломакс беше влязъл след стареца и беше затворил вратата.
— И аз това се питам, старче. Защо се е скрил? Щом го намерим, смятам, че ще ни разкаже всичко. Но непременно трябва да го открием. Къде би могъл да бъде? — Баримор вдигна отново ръка. — Само не ми говори за сестра му в Ню Йорк, със сигурност не е там.
Старецът се ухили:
— Не е ли? Аз си мислех, че е точно там. Нали казахте, че се е скрил?
— Има си причини да е наблизо — някъде между нашия град и Рио Гранде. Човек като съдията все
