трябва да има някъде приятели.
Даунуей махна с ръка.
— Всички измряха! Пекарят и дърводелецът, които заедно с него бяха първите…
— Даунуей, не говоря за Блу Уотър! Предполагам, че се е приютил в някое ранчо или ферма. Вече от много години е съдия. Сигурно има доста хора, които са му задължени.
— Дори от следващото поколение — добави Уилям Ломакс. — Ако някой помогне на баща ми да се измъкне от неприятно положение, аз ще съм му благодарен до края на дните си!
Даунуей потърка чело.
— Старият Брукър му беше добър приятел — рече най-после той.
— Банковият счетоводител Брукър?
Старецът кимна.
Баримор извъртя очи.
— Нали ти казах, никой от града не ме интересува.
— Старият Брукър вече от няколко години е в гробищата — продължи Даунуей и притисна силно дясната си ръка, която трепереше. — Но синът му е жив. При един спор за водно право със съседа му съдията се произнесе в негова полза. Съседът вече го няма. Синът на Брукър изкупи и неговата земя и днес е господар на голямо ранчо близо до Санта Доминго. Доколкото знам, отглежда свине или овце, нещо такова.
— Свине? — Баримор отвратен изкриви лице. Свинското месо идваше на мода. Само като си помислеше за това и стомахът му се преобръщаше. Тази мода бяха донесли преселниците от Европа и тя постепенно се разпространяваше навсякъде в щатите.
— Искате ли да знаете още нещо, мистър Баримор? Или мога вече да получа стотачката?
Баримор му даде парите и го пусна да си върви.
— Санта Доминго — това не е ли твърде далеч? — попита Ломакс. В гласа му се четеше съмнение.
— Дотам са два дни път на кон.
— Ласитър отсъствува доста дълго време — подхвърли Баримор. — Няколко дни! Вземи една дузина мъже и не щадете конете!
— Една дузина ли? Как ще ги събера толкова бързо?
— И преди всичко Бенет! Този тип познава документите и ще ти каже дали всичко е вътре, ако откриете съдията в онова ранчо. Свине! Как могат изобщо да го помислят!
— Печелят се добри пари.
— Не може за пари да се прави всичко — Баримор поклати глава с отвращение. — Възможно ли е да се яде животно, което мирише толкова лошо?
— Свинята вони, защото я отглеждат в кочина, а не навън сред природата. Свинете се движат колкото се може по-малко, за да натрупат сланина. То е като с мечата шунка — тя е най-тлъста след зимния сън и тогава е най-вкусна.
— Като те слушам какви ги дрънкаш, ми идва да се прекръстя три пъти от благодарност, че съществуват говедата! Хайде, тръгвай, и не забравяй за Бенет!
— Първо да видя колко мъже ще се съберат — каза Ломакс и бързо излезе.
Баримор се изправи и отиде до прозореца. Той скръсти ръце и се загледа надолу по Мейн Стрийт. Всъщност нямаше нищо особено за гледане. Животът си течеше, както винаги досега. Той погледна към канцеларията. Новият помощник-шериф, когото беше назначил, стоеше облегнат на вратата и изглеждаше доста отегчен. Този човек беше на служба при него едва от няколко седмици и Баримор почти не го познаваше, но Ломакс беше гарантирал за него.
Баримор неволно се сети за Нат Хазард. Това невярно копеле! Какво ли беше накарало тоя тип да го очерни пред съдията и после да побегне презглава? Най-добре да го потърси и като го доведат в Блу Уотър, да го покаже за назидание пред всички!
Но сега си имаше други грижи.
Трябваше да намери съдията и на всяка цена да залови Ласитър. Този кучи син щеше да го тормози, докато е жив. А той можеше да предизвика съдебен процес във всеки град. Само трябваше да се намери някой, който да го предаде в ръцете на закона.
Ласитър беше успял да измъкне Фелиситас Парсън от неговото собствено ранчо, въпреки че я пазеха денонощно — дори самият той не беше така добре охраняван. Ами ако Ласитър реши да го отвлече от търговската му кантора и да го откара в Санта Доминго или някъде другаде, където ще го изправят пред съда?
По челото му изби студена пот. Скоро се върна Уилям Ломакс и съобщи, че след един час ще потегли с единадесет мъже. Баримор реши да тръгне с тях.
— Нека оседлаят коня ми! Аз ще бъда дванадесетият и така ще станем точно една дузина.
— Четири дни ще бъдем все на конете, сър!
— Оня тип в канцеларията е добър момък, нали?
— Джо е мексиканец, сър. Но е най-добрият и сигурен омбре, когото познавам.
Баримор насочи към него показалеца си.
— Ще ти припомня това, ако в града се случи нещо!
След един час Баримор и Ломакс напуснаха града начело на дружина мъже. Яздеха плътно един до друг, стреме до стреме. Копитата на конете им отекваха в къщите по Мейн Стрийт. Хората спираха и дълго гледаха сред ездачите. Всички бяха наясно, че с някои от тях ще се случи нещо лошо. Често бяха виждали подобни неща — Баримор и хората му потегляха някъде и половината оставаха да лежат на пътя.
Мъжете потеглиха на изток. Когато започна да се свечерява, спряха да нощуват в една горичка. Още преди изгрев слънце бяха отново на конете. Доста преди Санта Доминго срещнаха волска кола, карана от млад мъж. От него узнаха къде е ранчото на Брукър. Баримор с облекчение научи, че собственикът на ранчото отглежда крави, а не свине.
— Е, значи са поне наполовина цивилизовани хора — промърмори той под носа си.
На здрачаване стигнаха ранчото. В къщата вече бяха запалили лампите. Плачещи върби ограждаха входната алея. Баримор накара хората си да слязат от конете под прикритието на дърветата. Обкръжиха къщата от всички страни и Баримор влезе вътре с още четирима мъже. Той блъсна вратата и се втурна в салона заедно с придружителите си.
Събрани около голяма маса, мъже, жени и деца ядяха вечерната си супа. Всички се изплашиха, когато Баримор и въоръжените мъже около него нахлуха през портала.
Централното място беше заето от мъж на 40 години, висок и широкоплещест. До него седеше съдията. Лъжицата се изплъзна от пръстите му и падна на масата. Лицето му пребледня.
Докато мъжете пазеха с пушките си хората на масата, Баримор отиде с тежки стъпки при съдията и опря дулото на уинчестъра си в рамото му.
— Мистър Сидни! Ваша светлост — произнесе подигравателно той.
Старият мъж, макар и малко сковано, се надигна с достойнство.
— Не! — каза решително той. — Няма да се върна с вас! Във всеки случай, не доброволно. Ще се подчиня на по-силния.
Баримор го блъсна с пушката си и изръмжа.
— Не така, Сидни! През цялото време те котках и галех с перце. И това ти е благодарността! Не на мене тия! Имаме нужда от съдия в Блу Уотър. Трябва да се обеси един конекрадец на име Ласитър. Хайде, тръгвай и вземи всичко със себе си!
— Протестирам!
Баримор се обърна към мъжа, който седеше в центъра на масата:
— Вие ли сте собственикът на ранчото?
— Да, разбира се! — отговори гневно мускулестият мъж. — И не мога да си спомня да съм ви канил в къщата си, вас и вашите хора.
— Не е и нужно — отговори сухо Баримор. — Ние се самопоканихме.
Стен Брукър понечи да каже нещо, но се отказа и замълча.
— Чуйте ме добре, мистър Брукър! — продължи Баримор. — На масата има жени и деца. Затова предлагам да преговаряме мирно.
— Това е нечувано! — ядоса се мъжът. — Да знаете, че ще съобщя на шерифа в Санта Доминго.
