преживяла през това време? Ласитър не знаеше колко дни е бил във властта на Джери Грей. На дванадесети старият негър му беше подложил крак и му беше объркал сметките с проклетата си игла. Коя ли дата беше днес?
Той реши да тръгне на север. От едната страна на пътя растяха върби и имаше елхови храсталаци. Ласитър тръгна покрай тях, за да може бързо да се прикрие, ако се наложи.
Вървя повече от час, когато срещу него се показа файтон с два коня. Ласитър се скри в храстите и внимателно се вгледа в пътниците. Може би преди това колата е била спряна от хората на Джери Грей. В такъв случай беше по-добре да не се показва. Той се скри зад ствола на едно дърво, когато колата изтрополи покрай него. Но веднага скочи. На седалката седеше Пат, а старият слуга управляваше конете.
— Пат! — извика Ласитър и изскочи на пътя. Двамата учудено обърнаха глави. От изненада Джерико дори забрави да спре конете. Едва когато Пат скочи от файтона, той дръпна юздите и обърна колата.
В това време Пат се спря в разтворените обятия на Ласитър и лудо го зацелува. Но не им остана време за поздравления. Не успяха да си разменят нито дума.
— Ето ги, идват! — извика Джерико и спря до тях. — Качвайте се! Бързо!
Ласитър и Пат се отдръпнаха един от друг. Старецът посочи с камшика назад. Няколко ездачи се появиха на пътя на около 400 ярда от тях. Бяха видели файтона. Ласитър и Пат скочиха вътре. Тя се обърна към него:
— Каза ли им нещо за нас?
— Не, разбира се! Какво…
— Скрий се в сандъка! Бързо! — извика тя, обърната назад към ездачите. — А ти карай бавно, Джерико!
Тя се качи на седалката, наведе се и вдигна капака. Ласитър се поколеба малко, но все пак скочи вътре. Пат хлопна капака, а Джерико подкара конете ходом. Излязоха от сянката на върбите.
В проклетия сандък беше тъмно като в рог. Равномерното скърцане на обкованите с желязо колела беше влудяващо. То заглушаваше всички други шумове. Ласитър лежеше, свит на кълбо като таралеж в тесния сандък, здраво стиснал в ръце пушката и револвера, и чакаше някой да дръпне капака над него.
Но нищо подобно не се случи. Файтонът продължаваше да се носи с равномерна скорост. Когато най- после спря и капакът се повдигна, над Ласитър се надвеси красивото и усмихнато лице на Пат.
— Край на всичко! Вече сме в безопасност — извика тя.
Той се надигна и впи устни в нейните. Намираха се зад нейния хотел в Грийн Ривър.
Джерико остана да седи на капрата. Пат слезе заедно с Ласитър.
— Как се чувствате? — попита го старецът с обикновения си мрачен вид. Само очите му блестяха. — Бяхме тръгнали да ви освободим, но не знаехме как. Всичко стана по волята Божия!
— Чувствам се чудесно — засмя се Ласитър и хвана Пат под ръка. — Благодаря ви! Как мина срещата?
— Добре — отговори Пат. — Поздравиха ни и отминаха.
Джерико се засмя и подкара конете. Беше заел файтона и трябваше да го върне. Пат и Ласитър влязоха в къщата.
— Каза, че ще отсъстваш само два часа — усмихна му се тя, но в гласа й звучеше обвинение.
Ласитър спря.
— Коя дата сме днес?
— Седемнайсти!
— Велики Боже! — Ласитър пое дълбоко въздух.
— Разкажи ми всичко — подкани го тя.
Той сви рамене.
— Няма много за разказване. Когато отидох, Джери Грей го нямаше. Само един негър ме посрещна. Докато спокойно разговаряхме, той ме прободе с някаква игла. Оттук нататък вече почти нищо не помня. Джери Грей непременно искаше да знае по чие поръчение съм дошъл тук.
— Каза ли му?
— Мисля, че не — сви рамене Ласитър. — След като доста си поиграхме на въпроси и отговори, той реши да ме довърши. Изплъзнах им се буквално в последния момент!
— Боже мой, Ласитър! Казваш го така спокойно, като че ли…
Пат не можа да продължи.
— Накрая обаче имах късмет, че ме намерихте.
Двамата се прегърнаха и почнаха да се целуват. Малко по-късно, докато седяха заедно с Джерико в кухнята и вечеряха, двамата разказаха на Ласитър за Джорди Милър, а Ласитър повтори още веднъж историята си пред Джерико.
— Искахме да те освободим, Ласитър — усмихна се мрачно старецът. — Но не успяхме. Ти го направи преди нас.
— Ако не бяхте минали оттам, сигурно щяха да ме заловят. Без кон бях загубен в онази пустиня. Много ви благодаря!
— Не исках да кажа това — протестира старецът.
Пат го погали по ръката.
— Ласитър много добре те разбра, Джерико!
— Като се стъмни, ще взема пак колата и ще откарам Милър на гробищата. Просто ще го оставя там.
— Нека да ти помогна — предложи Ласитър.
— Не е нужно — Джерико стана и излезе от стаята.
Пат облегна ръце на масата и се наведе. Ласитър се наклони срещу нея. Двамата нежно потъркаха носове един о друг.
— Не можеш да си представиш колко се радвам, че си пак при мен — прошепна Пат с влюбен поглед.
Той посегна и я хвана за ръка.
— И аз се радвам.
— Няма какво да приказваме толкова, хайде да се качим горе.
Ласитър стана, взе я на ръце и я понесе нагоре по стълбата. Слънцето беше залязло, но навън все още не се беше смрачило.
Беше прекрасно да се отпусне отново върху мекото и топло женско тяло. Той я държеше здраво в обятията си, сякаш никога нямаше да я изпусне.
Късно през нощта Ласитър запали една свещ. По едно време Пат се отдръпна от него и рече:
— Много мислих, скъпи. Мъжът ми е мъртъв и никой не може да го съживи. Дори и да убия Рой Джордж, каква полза от това? Затова стига вече! Да се махнем оттук. Отведи ме някъде далеч, където цари спокойствие, и живей с мене там. Моля те!
Ласитър се обърна настрана и я погледна в лицето.
— Не мога, Пат!
— Знам, ти си полицай. Но винаги ли ще останеш такъв?
Той нежно очерта с върха на пръстите си контура на лицето й, веждите, носа, устните и зъбите.
— Прекрасно момиче — промълви той. — С хубави очи, хубаво носле, бели зъби и сладки като мед устни. Хубаво момиче…
Пат мълчаливо се вгледа в очите му и се усмихна. Той отново се наведе над нея и тя разтвори бедра, но тихо каза:
— Това обаче не е отговор на въпроса ми.
Ласитър я прегърна и започна бавно да се движи върху нея.
— Няма отговор на такъв въпрос.
Тя затвори очи и въздъхна. Мина обаче доста време, преди Ласитър да я накара да се задвижи в неговия ритъм.
