— В старата къща на салджията!
Джери Грей изненадано се извърна. Стентън също се стъписа.
— Но трябва да дойде сам — допълни Ласитър. — Иначе мистър Грей ще отплува надолу по Грийн Ривър с лице във водата.
Джери Грей отново се обърна към своя човек:
— Кажи го на Фентън. Щом донесе парите, аз съм свободен. Ласитър обеща да ме пусне.
— Колко часа е сега? — попита Ласитър.
Лари Стентън извади джобния си часовник.
— Три!
Ласитър кимна.
— След 24 часа при старата къща!
Лари прибра часовника си.
— Всичко ще предам, Фентън Труман ще уреди нещата.
— И не се опитвайте да хитрувате — предупреди Ласитър. — Иначе ще нахраня рибите с вашия началник.
— И това ще му предам.
— Без трикове! — каза Джери Грей. — Със сигурност ще ме пуснат при старата къща.
— Ще информирам Труман много точно, сър.
— Хайде, тръгвай! — подкани го Ласитър. Лари Стентън бързо се обърна и заслиза надолу по стълбата.
Ласитър почака малко, огледа се внимателно и двамата тръгнаха надолу.
— Моите хора също ще бъдат честни — увери, го Джери Грей.
— И аз се надявам — заради вас — отговори равнодушно Ласитър и двамата заслизаха по тясната стълба. Не се виждаше жив човек.
Излязоха през задната врата на големия хотел. Никой от хората на Джери Грей не се опита да им попречи, още по-малко пък да стреля в гърба им.
Двамата преминаха през съседния имот и по една тясна уличка стигнаха старата дъскорезница. Очите на Ласитър оглеждаха навсякъде. Никой не ги преследваше.
Зад дъскорезницата ги очакваше Пат заедно с Джерико, файтона и кафявия жребец на Ласитър, завързан зад него. Джери Грей не каза нито дума, когато се качиха във файтона, но погледите, които мяташе към красивата жена и мрачния старец, бяха достатъчно красноречиви: „Чума да ви тръшне дано! В ада да горите!“ — говореха очите му.
Излязоха от града и потеглиха на север, а къщата край сала се намираше южно от Грийн Ривър. Караха по шосето. Джерико държеше юздите. Ласитър и Пат непрекъснато се оглеждаха. Никой не ги следеше. Не се виждаха и въоръжените мъже на Джери Грей, които претърсваха околностите. Наоколо беше пусто.
Ласитър и Пат се държаха за ръце и се поглеждаха влюбено. Пат беше щастлива, че е отново с любимия си. Красивите й очи блестяха.
Когато видяха пред себе си върха на Блек Бът, Джерико отклони файтона от шосето и го подкара по тесен горски път, който рядко се използваше, и затова беше гъсто обрасъл с трева. Той водеше към ранчото на Лоланд. Преди войната го бяха нападнали индианци и бяха избили всичките му жители. Само жилищната сграда и големият зимен хамбар бяха пощадени от огъня. След войната там се засели бивш кавалерийски офицер от южните щати и поживя известно време сам. Той пък беше убит от някакъв скитник. След това вече никой не се заинтересува от това ранчо.
Джерико добре познаваше историята на ранчото, тъй като произхождаше от тези места. Само на половин миля оттук течеше Прайс Крийк. Тя се вливаше в Грийн Ривър на десет мили южно от ранчото. С лодка се стигаше за пет часа при старата къща на салджията, дори ако се остави да я бута само течението. От две години насам през реката беше построен мост и затова салът западна.
Джерико вкара конете в големия зимен хамбар, за да не се вижда файтонът. Всички слязоха. Докато той разпрягаше конете, Ласитър и Пат отведоха Джери Грей в къщата за прислугата, която се състоеше от две спални и четири допълнителни помещения. Затвориха го в стая без прозорец, за да не може да избяга. Ласитър намери стол и го препречи през бравата. Хич не му се искаше да стои цяла нощ на пост пред вратата. Умът му беше другаде. По време на пътуването Пат се беше сгушила в скута му. Стройното й тяло и уханието на косите й силно го възбудиха.
В къщата имаше и малка кухня. Навън Джерико сечеше дърва. Бяха съвсем сухи и не даваха никакъв пушек. Пат носеше със себе си достатъчно ядене. За вечеря имаше говеждо с боб. Пиха червено вино. Джери Грей също получи своята порция. След втората чаша вино той поиска да се съюзи с Ласитър и Джерико и да се побратими с тях. Те го оставиха да си приказва и после отново го затвориха в килера. Джерико се оплака, че е уморен, и също си легна в една от стаите.
Нито Ласитър, нито Пат съжаляваха за това. Даже напротив!
Двамата изпиха още по чаша вино. След това Ласитър духна свещта в кухнята и отведе Пат в спалнята. Беше тъмно като в рог.
Още на прага двамата се спряха, прегърнаха се и започнаха страстно да се целуват и да се събличат бързо. Белите им тела блестяха в тъмнината. Ласитър целуваше шията и гърдите й и бавно се смъкна на колене пред нея. Тя жадно разтвори бедра и той обхвана с две ръце стегнатото й дупе. Пат се наслаждаваше на играта с език, впила ръце в косите му. Тялото й все повече се напрягаше. Когато Ласитър опря в корема й горещото си чело, той му се стори твърд като дъска. След секунди усети вълните на насладата, които пулсираха през тялото й. Затова я грабна на ръце, изправи се и се огледа за легло. Те се отпуснаха на едно от леглата и продължиха възбуждащата игра. Пат стенеше и викаше, докато големият мъж я доведе до най-сладострастното удоволствие и двамата заедно достигнаха с вик неговия връх…
Най-после заспаха нежно прегърнати. Дневната светлина вече проникваше в спалнята, където някога са спали дузини каубои. Над сто червенокожи бяха нападнали тогава ранчото на Лоланд.
Ласитър сънуваше големите стегнати гърди на Пат и се стремеше към нея. Той беше скрил лице в гърдите й и държеше здраво гъвкавото й тяло.
Когато се събуди, той стреснато скочи и потърси часовника си. Не биваше да закъснява за уговорената среща край старата къща. Беше крайно време да тръгва. Някакъв шум го беше събудил. Джерико тропаше под прозореца. Ласитър се усмихна, стана и провря глава навън.
— О’кей! След десет минути тръгваме! — извика той.
Джерико измърмори нещо на себе си и влезе вътре. До вратата имаше няколко стари дъски — колко ли пъти ги беше прехвърлил, за да го събуди.
Пат го прегърна отзад и притисна мекото си и топло тяло в гърба му. Но времето бързо напредваше. Той се обърна и я притисна до себе си.
— Джерико е нетърпелив!
— О, небеса! Колко е часът?
Джерико продължаваше да трополи из къщата. Пат се стресна и започна да се облича.
— С файтона ли ще тръгнем? — попита тя, навличайки презглава дрехите си.
Ласитър взе останалите си дрехи и отиде на коритото за поене на конете. Там го чакаше Джерико.
— Кануто е готово — заяви старецът. — Прегледах го основно. Но някъде на север е валяло. По обратния път сам човек няма да може да се справи с течението.
— После ще продължа на юг по течението и ще сляза на сушата след големия завой на реката. В някое ранчо ще ми дадат кон и с него ще се върна при вас.
Старецът го погледа известно време как се мие.
— На Пат това няма да й хареса — отговори най-после той.
— Запътил съм се право в устата на лъва — напомни му Ласитър. — Ти ще се грижиш добре за нея тук.
— Можете да ми имате доверие, Ласитър!
— Вярвам ти като на самия себе си!
Старецът се ухили и се запъти към къщата.
Откакто Ласитър го познаваше, това беше вторият или най-много третият път, когато го виждаше да проявява някакво чувство.
