Джек Слейд
Животът ти или блондинката, Ласитър
1.
Индианският вожд с лице на сокол замислено почеса гърбавия си нос и бавно извади стрелата от колчана. После се обърна към Ласитър, който беше завързан за грапавото стебло на цикориевото дърво, и изгледа грамадния мъж, както се гледа мъртвец.
Това беше много близо до истината. Ласитър беше осъден на смърт!
Вече му беше все едно. Тялото му бе загубило всякаква чувствителност. Бяха го подложили на всевъзможни мъчения и сега беше по-скоро мъртъв, отколкото жив.
В този миг Ласитър се надяваше смъртта да настъпи по-бързо. Това беше единственото му желание.
Ласитър беше съвсем гол. Апачите го бяха съблекли и му бяха отнели всичко, което имаше: коня, оръжието, стотиците дреболии, от които има нужда всеки уестмен. Всичко това вече им принадлежеше.
Вождът на апачите се казваше Гордо. Беше огромен мъж с мускулесто тяло. Не беше истински апач. В жилите му течеше кръвта на някой бял мъж или на бяла жена.
Гордо беше водач на банда ренегати. И той, и бойците му бяха изгонени от своите. Племето не можеше да ги търпи повече и сега трябваше сами да се оправят.
Това беше и една от причините за нападението над Ласитър. Искаха парите му, дрехите, оръжието му. Те бяха диваци и унищожаваха всичко, което им паднеше в ръцете.
Освен това щеше да им достави голямо удоволствие да пратят белия човек на оня свят.
Ласитър вдигна очи към Гордо, който внимателно постави стрелата в лъка си. Острието й, намазано с бизонска мас, беше от кремък. Ласитър много добре разбираше какво означава това. Смъртта му щеше да бъде адски мъчителна. Отравяне на кръвта и страшни мъки — това беше присъдата му.
Двамата мъже се погледнаха в очите. Зад водача на бандата се бяха изправили най-малко двадесет воини. Всички бяха полуголи, с кожени панталони, обшити с ресни. Медноцветните им гърди бяха украсени с огърлици от кости и зъби. По каменните им лица бяха изрисувани ярките цветове на войната. Ласитър сякаш се беше озовал право в деветия кръг на ада.
Той погледна отровната стрела, после отново впи очи в лицето на Гордо. Вождът на прогонените апачи явно се наслаждаваше на властта си върху белия човек и без да бърза, опъна лъка си.
Ласитър неволно потрепера, когато стрелата изсвистя на сантиметър от врата му и каменното й острие се заби в кората на дървото.
Апачите избухнаха в див смях.
Внезапно стана тихо.
Един от апачите беше надал нисък гърлен вик и всички като по команда обърнаха главите си в една посока.
Никой вече не се интересуваше от пленника. Хиляди пъти по-интересно беше това, което се беше появило на края в котловината.
Там беше застанала една жена. Бяла жена с разпуснати руси коси, облечена с прозрачна рокля от воал.
Ласитър почувствува облекчение. Тази жена беше същинска богиня. Сякаш идваше от друг свят. Никога досега не беше срещал жена, обградена с подобна тайнственост.
Воините на апачите я гледаха жадно. В тъмните им очи блестеше животинска страст.
Тази жена изглеждаше така, че дори измъченият до смърт Ласитър почувствува как го обзема възбуда. Той се взираше с жадни очи в Хуанита Перада. Под светлосинята рокля от воал ясно се очертаваха формите на бедрата й. Завладяха го скъпи спомени и той си помисли колко е хубаво все пак да се живее в този луд свят. Воините на апачите бяха замръзнали по местата си.
— Пуснете този мъж! — извика жената. — Подарете му живота, воини на апачите! А аз ще ви подаря нещо много по-хубаво. Това е добра сделка, нали?
Ласитър едва преглътна с пресъхналото си гърло.
Той знаеше, че Хуанита Перада е влюбена в него. Но никога не беше предполагал, че е способна на такава жертва. Хуанита Перада даваше себе си, за да спаси живота му. Тя спокойно се обърна към Гордо:
— Ела при мен, вожде! — подкани го русокосата жена. — Чакам те!
Ласитър видя, че Гордо едва сдържа възбудата си. Но все пак той се поколеба. Явно не можеше да проумее ситуацията и се боеше. Сърцето му беше изпълнено с недоверие. На Ласитър много му се искаше да подхвърли някоя подигравателна забележка, но навреме се възпря. В положението, в което се намираше, беше опасно да дразни Гордо. Най-разумното беше да изчака.
Гордо се обърна към него с пламтящи от ярост очи.
— Това пак ли е някоя от дяволиите ти, Ласитър? — попита злобно той. — Коя е тази жена? Твоя съюзница ли е?
Ласитър поклати глава. Той продължаваше да се преструва на полумъртъв, въпреки че от няколко минути насам животът се беше завърнал в тялото му. Духът му също се беше ободрил след внезапното появяване на Хуанита Перада.
— Никога не съм виждал тази жена — излъга той. — Нямам и понятие защо иска да ме освободи.
Гордо явно беше несигурен. Той сви рамене и отново насочи вниманието си към Хуанита.
— Вярно ли е това, което каза Ласитър?
Тя се усмихна очарователно и отговори уверено:
— Вярно е, вожде. Не познавам този мъж.
— Защо тогава искаш да го освободим? — попита Гордо с дрезгав глас. — Как така се жертвуваш за един човек, когото изобщо не познаваш?
Лицето на жената остана усмихнато, но гласът й беше студен като лед.
— Това си е моя работа. Гордо. За теб и за твоите воини ще бъде добре, ако се научите да мислите малко повече.
Гордо се стресна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти се държиш като разярен бик на арената — обясни жената. — Имаш още много да учиш, Гордо. Само така ще успееш да станеш отново велик вожд, какъвто си бил преди. Вожд от класата на Джеронимо или Начез. Един от онези велики воини, за които ще се говори и след сто години!
Хуанита Перада рискуваше изключително много. Но тя си беше такава. Ласитър знаеше това. Познаваше тази жена от няколко седмици. Двамата се бяха любили и бяха прекарали незабравими часове заедно.
Едно не му беше ясно — как така се беше появила тя в тази пустиня? А всъщност обяснението беше просто. Тя го беше последвала, тъй като не можеше да се откъсне от него.
Всъщност Ласитър изпитваше съжаление към нея. Тя беше една от онези жени, които сами трябваше да се борят с живота и постигаха всичко с много усилия. Хуанита Перада беше загубила мъжа си и детето си. Нямаше родители, при които да се приюти. Беше съвсем сама на света.
Ласитър познаваше историята на живота й.
Бяха се срещнали в малкото й ранчо. Той се появи внезапно там, тежко ранен, преследван от орда мексикански бандити. Едва беше успял да се изтръгне от ноктите им.
Беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато със сетни сили се довлече в ранчото. Тя го скри в дома си. Всички подробности бяха живи в паметта му — как преследвачите му пристигнаха и претърсиха навсякъде, как Хуанита упорито отричаше да е виждала грамадния американец.
Тази жена беше дяволски смела!
Тогава тя спаси живота му, а ето че беше на път да повтори безумно смелата си постъпка.
Каква жена!
Ласитър разбра, че я обича. Ценеше я много. А това, че рискуваше всичко заради него, неимоверно я издигна в очите му. Тя беше истинска богиня!
Но в никакъв случай не можеше да приеме такава жертва. Той беше корав мъж, но всичко си имаше граници. Трябваше бързо да сложи край на този ужас.
