— Няма смисъл да плачем за миналото. По-добре е да се вгледаме в бъдещето. Сега най-важното е да се измъкнем от града, както ни препоръча шерифът.
— А мен ще ме затворите в килията — допълни Стюдмън. — Всичко да бъде както трябва.
— Разбира се — отговори Ласитър. Той много добре знаеше, че и най-малката грешка би им струвала живота.
Затова отведе шерифа Стюдмън обратно в затвора. Виждайки мрачните лица на двамата мъже, затворниците не можеха да предположат, че тези хора са нещо друго, освен смъртни врагове…
5.
Ред Клайд Мълиган беше бесен. Не можеше да си намери място от гняв. Отначало не повярва на пратеника си, но вече нямаше съмнение — обесването на неговия полубрат е било отложено!
Пратеникът твърдеше, че е пристигнал пълномощник на губернатора, някой си Марк Шърман.
Нещо не беше в ред. Цялата история понамирисваше. Присъдата беше влязла в сила! А откога губернаторът имаше право да се меси в делата на правосъдието? Ред Клайд не си спомняше нито един подобен случай.
Той хвърли гневен поглед към ъгъла на голямата дневна, където се беше свила оскъдно облечена жена с тъмни коси.
Това беше Джудит Бергман, любовницата на Арч Колеман. Красива жена. Много мъже биха извършили лудости заради нея. Джудит се усмихна за пръв път, откакто я бяха отвлекли хората на Мълиган. Усети огромно облекчение при мисълта, че Арч Колеман се е отървал от въжето, макар и временно.
— Махайте се от очите ми! — заповяда на хората си Мълиган. — Трябва ми време, за да си помисля. Оставете ме сам!
Пратеникът и другите двама мъже, които се появиха след него със същото известие, побързаха да напуснат дневната. Тя беше огромна и разкошно обзаведена. Навсякъде бяха запалени свещи, пламъкът на които потрепера, когато вратата се затвори с трясък. В дневната се възцари призрачна тишина.
Ред Клайд Мълиган бавно закрачи към Джудит. Тя беше облечена в прозрачна роба, под която ясно се очертаваше стройното й тяло. Бюстът й не беше особено голям, но бедрата й бяха заоблени и особено прелъстителни.
— Какво се усмихваш така? — попита грубо Ред Клайд.
Тя беше покрила коленете си с робата и беше скръстила ръце върху тях, за да прикрие голотата си.
Погледна Мълиган и продължи да се усмихва по същия предизвикателен начин.
— Радвам се — отговори жената. — Радвам се, че се случи така. Надявам се Арч да се спаси.
— Ще трябва да проуча по-подробно онзи Шърман — изръмжа той. — Още тази нощ ще го направя. Сигурен съм, че има нещо гнило. Цялата тази история хич не ми харесва.
Той изпитателно изгледа свитата пред него жена. За момент сякаш щеше да се нахвърли върху нея, но бързо се овладя. Чакаха го по-важни задачи и затова се отказа от предвкусваното удоволствие.
— Ще се разправя с теб, вещице! — изсъска той и рязко се обърна настрани. — Готви се за новата ни среща!
При звука на този леденостуден глас младата жена неволно потрепера. Беше сигурна, че той ще осъществи намеренията си, защото междувременно беше успяла да го опознае добре.
— И през ум да не ти минава, че можеш да избягаш — допълни ехидно той и се запъти към вратата. — Наредих на всичките си хора да те пазят добре. Нямаш и най-малкия шанс!
Той излезе навън и блъсна вратата зад себе си. Трясъкът се чу в цялата къща. После тежкият ключ със скърцане се превъртя в ключалката.
Джудит Бергман беше пленница в тази стая като същинска робиня. Знаеше, че е невъзможно да избяга от този затвор. Можеше единствено да се надява.
От мястото си много добре чуваше, че в двора хората на Ред оседлават конете. После прозвуча заповедническият глас на господаря на къщата и минути след това дузина коне излетяха в див галоп през портата.
Джудит мрачно се загледа пред себе си. В сърцето й нямаше нищо друго, освен страх. Беше й невъзможно да разсъждава разумно, тъй като цялата трепереше. После погледна оскъдното си одеяние и се изчерви от срам. Бяха й дали единствено тази прозрачна ленена роба, когато я бяха довели като пленница в разкошното ранчо на Ред и трябваше да се излага на похотливите погледи на многото мъже в него. Това беше същински ад.
Конският тропот скоро заглъхна в нощта и в къщата се възцари тишина. Само трепкащите светлинки на многото свещи осветяваха голямата дневна и из нея сякаш се носеха призраци. Джудит Бергман затвори очи и се отпусна на възглавницата.
Шерифът Стюдмън правилно беше прогнозирал развитието на нещата и беше дал на Ласитър единствения възможен съвет — да бяга от града, колкото се може по-скоро.
Не беше минал и половин час, откакто Ласитър, Хуанита Перада и Арч Колеман бяха излезли от офиса, когато вътре нахлу Ред Клайд Мълиган със своите бандити. Те влязоха с гръм и трясък, сякаш искаха да овладеят с щурм неприятелска крепост. Но после спряха като заковани.
Изправиха се пред вратата на затвора, взирайки се с невярващи очи в овързаните и със запушени уста мъже. Никой от затворниците не беше успял да се освободи от кърпата, натъпкана в устата му. Те разговаряха с освободителите си само с мимики. Ред Клайд Мълиган още повече побесня.
— Разбийте тези железни врати! — изкрещя той. — Побързайте, по дяволите! Стреляйте в ключалките! Хайде, проклети мързеливи кучета!
Минаха не повече от две минути, докато мъжете успеят да разбият вратите на килиите и да освободят пленниците от въжетата и парцалите в устата им.
Палачът пръв взе думата:
— Мистър Мълиган — изграчи той, макар че едва дишаше. По-челото му се стичаха капки пот. — Тук беше истински ад! Няма да го забравя до края на живота си!
Мълиган рязко махна с ръка.
— Я не дрънкай глупости, палачо! — скастри го той. После се обърна към шерифа. — Какво ще кажете за всичко това, Стюдмън? Как допуснахте да ви измамят така?
Шерифът спокойно закопчаваше колана с револверите си. Лицето му не издаваше никакво вълнение.
— Няма в какво да ни обвинявате, Мълиган — отговори твърдо той. — Нима смятате, че трябваше да се оставим да ни застрелят? Вие как бихте постъпили на мое място?
Мълиган презрително изсумтя. Беше килнал шапката си назад и червената му коса блестеше на светлината на трите газени лампи, запалени от хората му в затвора.
— Петима срещу един — изръмжа ядно той. — Ако сметнем и палача, ставате дори шест, но този страхливец не влиза в сметката.
Кал Шарон прие тази обида с угодническа усмивка на мазното си лице. Шерифът каза:
— Всъщност вие би трябвало да се радвате, че брат ви е отървал кожата, поне засега. Да не би да искате да ме заблудите с държанието си? Май добре сте подготвили ролята си…
Мълиган побледня като платно, после лицето му почервеня от ярост.
— Какви са тия приказки, шерифе! — изсъска той. — Настоявам да ми обясните!
Стюдмън изобщо не се засегна.
— Може би именно вие сте освободили брат си — отговори той. — На ваше място вероятно и аз бих постъпил така. Човек рискува всичко за любимия си брат, нали? Уверен съм в това.
— В какво ме обвинявате, Стюдмън? — произнесе прегракнал от гняв Мълиган. — Много добре знаете какво е отношението ми към този негодник! Този кучи син никога не е бил мой брат. Да, точно така, той е едно проклето копеле, защото майка му беше проститутка. Нима не знаете това, Стюдмън?
Очите му пламтяха от омраза. Беше извън себе си от гняв.
