Бандитите трепереха от ужас. Едва се задържаха на краката си и бяха толкова пияни, че не можеха да се съобразяват с нищо. Затова направо посегнаха към оръжията си, макар че това си беше чисто самоубийство.
Ласитър обаче предотврати отчаяния им опит за отбрана.
— Предупреждавам ви — произнесе с леден глас той. — Не си въобразявайте, че ще свалите звездите от небето. На ваше място бих си стоял мирно и тихо. Иначе скоро някои ще се озоват в ада.
Настъпи тишина. Ръцете на мъжете бяха опасно близо до кобурите. Изглеждаха като хищни животни, които дебнат беззащитната си плячка. Но Ласитър не искаше да убива никого. Стремеше се на всяка цена да предотврати една кървава баня. Тези убийства бяха безсмислени и на никого не помагаха.
Кен Милър продължаваше да стиска в ръка остатъците от простреляния камшик. Внезапно обаче той го захвърли на земята и изрева:
— Върви ти в ада, Ласитър!
Той беше един от най-бързите мъже в бандата. Никой не успя да проследи с очи движението на ръката му към револвера, но Ласитър, макар и с част от секундата, реагира по-бързо. Куршумът от уинчестъра улучи ръката на Милър в същия миг, в който той измъкна револвера си от кобура.
Пистолетът падна от ръката на бандита. Той отметна глава назад и изпищя. После се олюля и се смъкна на колене. Изпитваше страхотна болка, която най-после успя да го отрезви.
Вече не усещаше нищо друго, освен страх. После го обхвана паника. Разбра, че с Ласитър шега не бива.
Ласитър веднага усети, че Милър вече не е опасен. Затова заповяда на останалите:
— Веднага хвърлете коланите на земята! И без глупости! Нямате никакъв шанс срещу мен. Я погледнете водача си! Можех да го убия, но предпочетох да го обезвредя. Вероятно ще остане инвалид за цял живот. Със сигурност няма вече да стреля. Затова пък ще си намери някоя нормална работа. Хайде, момчета! Няма смисъл да се противите.
Ласитър нарочно употребяваше високопарни думи. Пушката беше в ръцете му, готова за стрелба, но ако се стигнеше до открита схватка, беше загубен. Четиримата мъже срещу него бяха опитни стрелци. Щеше да застреля двама от тях, но някой от останалите двама щеше да му види сметката. Затова разчиташе на по- добрите си нерви.
Четиримата продължаваха да стоят неподвижно и да се взират безпомощно в него. На няколко крачки от тях се търкаляше Кен Милър и стенеше задавено. Лицето му беше разкривено от болка. Беше успял да свали с лявата си ръка кърпата от врата си и се опитваше да превърже раздробената си китка.
— Не правете глупости, момчета! — извика той. — Няма смисъл. Този Ласитър е жив дявол!
— Нали чухте? — ухили се Ласитър. — Нямате шанс срещу мен.
Четиримата се подчиниха. Беше успял да ги убеди. Скоро замъгленото им от алкохола съзнание се проясни и те разбраха, че най-после са си намерили майстора.
Затова един след друг откопчаха коланите с револверите и ги захвърлиха настрани.
— Един да отиде да освободи Рио! — заповяда сурово Ласитър. — Другите да се погрижат за ранения. Той има нужда от помощ.
Ласитър излъчваше ледено спокойствие. Но и вътрешно беше спокоен, тъй като знаеше, че бандитите са в ръцете му.
Един от мъжете се обърна и отиде при Рио Сардоне. Клекна до овързания като пашкул мъж и започна да разрязва кожените ремъци. Другите се заеха с ранения си другар.
Рио Сардоне се изправи. Голите му гърди блеснаха на лунната светлина. С големи усилия успя да се задържи изправен и Ласитър забеляза как с усилие стиска зъби.
Браво на този упорит мъж!
— Много ти благодаря — произнесе задавено Рио. — Ако не беше ти, щяха да ме…
Ласитър го прекъсна с махване на ръката.
— Недей да ми благодариш, Рио. Напротив, аз съм твой длъжник!
Рио вдигна ръце и раздвижи схванатото си тяло. Този брадат мексиканец беше същинска котка. После отиде до мястото, където бяха захвърлени коланите на бандитите, и си избра един от тях.
— Впрочем той си е мой — поясни Рио. — Един от тия типове ми го взе, когато ме плениха.
— Как се случи това? — попита Ласитър с укор.
— Бях малко небрежен — отговори весело Рио. — Мислех, че съм свършил работата си, когато внезапно ме заобиколиха отвсякъде.
— А къде е Мълиган?
— Върна се в ранчото с личната си охрана. Май нещо здравата го тегли натам…
Ласитър Веднага се сети за Джудит. Все повече се убеждаваше, че тази жена е в ръцете на Мълиган.
— Може би си прав, Рио — промърмори той. — Имаш ли по-определени подозрения?
Рио кимна.
— Мълиган е страшно алчен човек. Разбираш ли какво искам да кажа? Той е овладян от дива алчност, която не познава граници. Жаден е не само за пари. Винаги е искал да притежава всички хубави жени.
— Значи и Джудит Бергман? — попита тихо Ласитър.
— Точно така, амиго.
— Дали да не поразпитаме ония там? — предложи Ласитър. — Може да измъкнем нещо от тях.
Рио махна с ръка.
— Безсмислено е. Те са подли псета, но все пак ги е страх да предадат шефа си.
Двамата се обърнаха към бандитите, които бяха наобиколили ранения си другар и го окуражаваха.
Кен Милър продължаваше да седи на земята. Дясната му ръка беше омотана с дебела превръзка.
— Не те разбирам, Ласитър — каза той и гласът му прозвуча почти нормално.
— Какво не разбираш, Милър?
— Можеше да ни застреляш всички. Нямаме шанс срещу теб.
— Но каква полза имам аз, Милър? Защо да ви убивам? Нима мислиш, че съм убиец? Че стрелям по всеки, който се изпречи на пътя ми?
— Чуха се доста лоши неща за теб през последните години…
— И така да е. Надявам се, че успях да те убедя в противното.
— Да, Ласитър, успя. Впрочем аз на твое място бих постъпил другояче. Щях да оставя зад себе си истинска кланица.
— Такъв си ти — отговори гневно Ласитър. — Всичките сте такива. Мислите само как да убивате. Не знаете милост…
— В такова време живеем — подхвърли Милър. — Тук важат суровите закони на природата. Ще ядеш или ще бъдеш изяден!
— Има и друг начин — отговори Ласитър. — Нали сам видя! Какво ще правите сега, ти и хората ти?
— Нали сме ваши пленници? Или смятате да ни пуснете?
— Това зависи изцяло от вас.
— Какво искаш от нас, Ласитър? Имам чувството, че пак замисляш някоя дяволия…
Милър явно беше преодолял болките си. Той отново заприлича на лисица, която дебне как да се измъкне.
— Жива ли е жената? — попита студено Ласитър.
Това беше изстрел в празно пространство, но Ласитър внимателно наблюдаваше въздействието му. Затова не му убягна, че Милър трепна от изненада. По брадатото му лице се изписа смущение и той се покашля, за да го прикрие.
— Каква жена? Нищо не разбирам.
Ласитър пристъпи към него с уинчестъра в лявата си ръка. Той сграбчи мъжа с десницата си и го вдигна във въздуха. Лицата им почти се докосваха.
— Я не се преструвай, Милър! — изсъска Ласитър. — Тръгнал съм на път с определена задача. Нямам никакво време. Казвай, къде е Джудит Бергман!
В очите на Милър се появи страх.
— Не бива да издавам — изпъшка той. — Моля те, не ме замесвай!
