— Не можеш току-така да скочиш от влака — отговори ядно Ласитър. — Лесно ще си счупиш врата. Затова ти давам шанс да дръпнеш спирачката. Е, Милър? Ще се възползваш ли от този шанс?
Съпротивата на Милър се стопи. Това ясно пролича по лицето му.
— Да, тя е в ранчото — прошепна дрезгаво той. — Тя е пленница на Ред Клайд Мълиган.
Ласитър го пусна на земята и се обърна към ловеца на мустанги.
— Аз ще побързам, Рио. Ако изчезна безследно, ще знаете къде да ме търсите.
Рио посочи бандитите.
— А какво ще правим с тия тук?
— Пусни ни! — обади се Милър. — Обещавам ти, че ще се махнем завинаги от тези места. Само ни дайте шанс. Това е добро предложение, нали?
Ласитър размени кратък поглед с Рио.
— Как мислиш, амиго, можем ли да им имаме доверие?
Рио прокара ръка по пресните рани на гърдите си. Разбира се, той мислеше за униженията, на които го бяха подложили тези хора. Лицето му се сгърчи. Ласитър много добре го разбираше. Мислите му не бяха много приятни.
Най-после Рио каза:
— Изчезвайте! И не се мяркайте повече пред очите ми! Защото втора прошка няма да има. Вземайте крантите си и се махайте от тези земи!
Петимата се обърнаха и се запътиха към конете си, без да се докоснат до оръжията си. Може би наистина бяха капитулирали?
Конете им стояха оседлани в обора, фактът, че дори не бяха разседлавали конете си часове наред, ясно говореше за характера на тия типове.
За съжаление скоро последва ново доказателство за тяхната непоправимост. Ласитър и Рио Сардоне не успяха да реагират, когато, едва стигнали конете си, бандитите измъкнаха пушките си от седлата и откриха безредна стрелба. Дори Кен Милър сграби уинчестъра със здравата си лява ръка и откри огън, въпреки че явно не се чувствуваше добре.
Петимата мъже направиха фатална грешка. Може би щяха да се справят с Ласитър и Рио Сардоне, но едва успяха да дадат по един изстрел, когато най-неочаквано бяха нападнати в гръб.
Войнствени викове пронизаха нощта. Полуголи, изрисувани в ярки цветове човешки фигури, яхнали мършави мустанги, обкръжиха малкото ранчо. Във въздуха свистяха стрели, мятаха се бойни копия.
Апачите нападаха.
Ласитър веднага разбра кои са неочакваните му помощници. Позна и вожда им.
Ел Ренегадо яздеше начело на воините си. Значи те бяха последвали Ласитър и спътницата му. Но Ласитър не беше сигурен в причината. Може би внезапното им появяване беше случайно, защото прогонените от племето си апачи се скитаха безцелно из тези пустинни места. Винаги се явяваха там, където най-малко ги очакваха.
Ласитър видя как бандитите се строполиха на земята. Нападението на апачите беше дошло като гръм от ясно небе и никой не можа да се спаси. Кен Милър и четиримата му другари бяха нарушили думата си и бяха намерили заслужена смърт.
Двама от тях бяха пронизани от бойни копия. Стрели стърчаха в гърдите на другите двама. Кен Милър също беше мъртъв.
Гордо, когото наричаха Ел Ренегадо, подкара коня си към Ласитър и Рио Сардоне. Воините му се наредиха в кръг на разстояние от тях.
На няколко крачки от двамата мъже Гордо спря коня си и вдигна ръка за поздрав.
— Радвам се, че успях да дойда в последния момент — проговори той. — Тия бандити щяха да ви изпозастрелят.
Ласитър смяташе, че биха се справили и без помощта на индианците, но предпочете да премълчи.
— Благодаря ти, Гордо — отговори просто той. — Случайно ли се появи тук с хората си?
Апачът тайнствено се усмихна.
— Избери си сам отговора, Ласитър. Хората ми и аз сме като пясъка, който вятърът носи през пустинята. Днес сме тук, утре — там. Никога няма да намерим спокойствие. Преди няколко дни бяхме в Мексико. Сега сме в Аризона. Може би самият Маниту ни е насочил насам, за да помогнем на теб и приятеля ти.
Около Гордо имаше ореол на тайнственост. Той сигурно би станал голям вожд, ако сънародниците му не бяха го прогонили. Сега вече връщане назад нямаше. Тези воини щяха да останат бездомни до края на дните си.
Ласитър замислено кимна. Вече беше сигурен, че Гордо не се е появил тук случайно.
Вождът протегна ръка на запад. Там беше ранчото на Ред Клайд Мълиган.
— Побързай, амиго Ласитър! — каза той. — На десет мили оттук има голямо ранчо. Там един човек има нужда от твоята помощ. Една бяла жена. Тя те чака, Ласитър!
— Да, знам — промърмори Ласитър. — Но защо ми го казваш?
— Искам да ти помогна — отговори апачът. — Защото сигурно и аз ще се нуждая някой ден от твоята помощ. Смятам, че ти си единственият, който може да стори нещо за мен и моите хора. Познаваш мнозина от големите вождове. Богати бели мъже са твои приятели. А ние много бихме искали да си намерим нова родина…
Той отново вдигна ръка и посочи на запад.
— Тръгвай, Ласитър. Не губи време. И помни, че аз и хората ми сме наблизо.
Ласитър беше преживял много неща, но никога досега не беше се изненадвал толкова.
Гордо щеше да му помага! Апачът, който едва не го беше убил преди няколко дни. Но той явно преследваше някаква своя цел. Помагаше на Ласитър, но мислеше и за себе си. Току-що ясно беше изказал надеждите си.
— Добре, Гордо, тръгвам — отговори спокойно той.
После се отправи към мястото, където беше оставил коня си. Спря го гласът на Рио.
— Ласитър, чакай!
Едрият американец спря и се обърна.
— Какво има, Рио?
— Да дойда ли с теб, амиго?
Ласитър усмихнато поклати глава.
— Сам ще се справя. Ти трябва да си починеш и да лекуваш раните си.
Рио сви рамене и се извърна настрани. Приличаше на индианец с дългата си черна коса.
С големи крачки Ласитър се запъти към коня си. Вече мислеше единствено за това, което му предстоеше.
Намерението му беше изключително рисковано. Всъщност какво го засягаше цялата тази история? Рискуваше собствения си живот, за да спаси някого, когото не познава. Разумът му отричаше този риск, но за него нямаше връщане. Никога досега не се беше отклонявал от начертания път. Затова беше твърдо решен да се бори докрай, дори с цената на живота си.
Когато се метна на седлото, пред очите му се появи ослепително красивата руса мексиканка. Хуанита Перада… Тази жена беше тъкмо за него. Смела, борческа натура, истинска лъвица. Дали все пак да не…
Но той отметна глава, сякаш за да отхвърли натрапчивата мисъл. Нямаше как — един ден пътищата им щяха да се разделят.
Но кога?…
9.
Беше около един часът през нощта, когато Ласитър видя ранчото пред себе си в долината. То беше голямо, с великолепна къща и многобройни стопански постройки.
Ласитър слезе от коня си и го скри в сянката на няколко смокинови дървета. Оттук нататък щеше да върви пеш. Да влезе открито в двора на ранчото, означаваше безсмислено да изложи живота си на опасност.
