— Не сме сами — каза окуражаващо той. — Все още има искрица надежда.
В този миг на последното възвишение преди града се появи дивата орда — хората на Ред Клайд Мълиган.
Градът затаи дъх. По улиците не се виждаше жива душа. Хората бяха узнали какво се готви и се бяха изпокрили.
Ред Клайд Мълиган навлезе в града начело на бандата си. Приличаше на крал, обкръжен от свитата си. Хората му се пъчеха с войнствени физиономии.
Спря коня си на площада пред офиса на шерифа и вдигна ръка. Зад него спряха тридесет мъже. В средата им седеше изправена на коня си руса жена в тясна ленена роба.
Хуанита Перада не смееше да вдигне очи. Срамуваше се от ужасната грешка, която беше допуснала. Но беше го сторила единствено от любов към Ласитър. Дали обаче той щеше да я разбере? Дали нямаше да я прокълне за нейната припряност?
— Този път нямаме изход — обади се тихо Арч Колеман. — Щом излезе в открита борба, той не познава милост. Представям си какво ни очаква. Скоро този град ще се превърне в същинска лудница. А накрая ще ни отведат на бесилката.
Всички слязоха долу в офиса.
— Тази работа наистина може да ни струва главите — отговори мрачно Ласитър.
Шерифът Верн Стюдмън посочи значката си.
— Мълиган не бива да си въобразява, че е господар на този град — каза решително той. — Все още аз съм представител на закона и той не може да ме напада току-така…
Арч Колеман горчиво се усмихна.
— Само почакай и ще видиш, Верн. Ще има да се чудиш на какво е способен моят полубрат.
На площада стана тихо. Ред Клайд Мълиган размаха шапката си и се огледа предизвикателно на всички страни. Огненочервената му коса блестеше на яркото слънце.
— Чуйте ме, хора от Каза Гранде! — извика с гръмотевичен глас той. — През последните дни в този град станаха толкова страшни неща, че аз реших да се намеся във ваша защита. Затова дойдох с хората си. Няма друг изход!
И той обвиняващо протегна ръка към офиса на шерифа.
— Там, в онази къща, е коренът на злото, жители на Каза Гранде. А той трябва да бъде изтръгнат! Ето какво се случи през последните дни. Един мъж, убил собствената си жена, беше осъден от редовен съд на смърт чрез обесване. Но в последния момент се появи онзи луд маниак на име Ласитър — още по-голям престъпник от убиеца Колеман — и го измъкна от ръцете на правосъдието. А шерифът Верн Стюдмън, когото досега смятахме за почтен човек, прикрива тия негодници и им помага. Дами и господа, това са недопустими обстоятелства, които моята съвест не може да понесе. Разбирате ли сега защо пристигнах в града с хората си? Вие сте слаби и не можете сами да се борите за ред и справедливост. Вашите мъже не могат да боравят с оръжие. Затова дойдох аз и ще се погрижа във вашия град да бъдат възстановени редът и справедливостта. Всичко ще стане както трябва. Отвращавам се от насилието и ще го използвам само в краен случай. Хей, вие, в офиса! Веднага излезте навън и се предайте! Няма смисъл да се противите. Арч Колеман вече е осъден и ще отиде направо на бесилката. Но останалите ги очаква съд… Е, какво, ще излезете ли? Няма да ви чакам дълго!
Рио каза тихо, с треперещ от гняв глас:
— Колко ми се иска да забия един куршум в гърдите на този самохвалко!
— И на мен — пошепна Ласитър. — Но не бива да се поставяме на едно ниво с тази паплач.
Той непрекъснато гледаше Хуанита. Беше изпълнен със състрадание към нея. И с любов. Много трудно щеше да му бъде да се раздели с тази жена…
— Този кучи син! — изръмжа шерифът. — Толкова години го търпяхме! А сега целият град е зад гърба му.
Отвън Мълиган извика:
— Какво става? Няма ли най-после да излезете? Обещавам ви да бъдете съдени от редовен съд с почтени съдебни заседатели.
Той бавно обърна коня си към офиса. Много добре знаеше, че хората вътре са достатъчно почтени и няма да стрелят по него. Не можеха да се изложат пред очите на целия град. После никой нямаше да повярва в невинността им.
Ласитър отново потърси с очи Хуанита. Тя седеше на коня като някоя грешница, унизена и отчаяна. По лицето й беше изписан дълбок срам. Никога нямаше да си прости тази ужасна грешка.
— Хуанита! — извика Ласитър, подтикнат от внезапен импулс. — Не се предавай, мила моя! Скоро ще те освободя!
Гласът на Ласитър прокънтя над площада.
Мълиган спря коня си пред терасата. Лукава усмивка играеше по тънките му устни.
— Обичаш ли я, Ласитър? Наистина ли си готов да идеш в ада заради нея? Така ми каза тя преди малко. А може би само ме е излъгала?
Ласитър пристъпи към отворения прозорец, без да се показва навън.
— Това изобщо не те засяга, мръснико — отговори студено той. — Радвай се, че никой от нас не е подлец като теб. Иначе отдавна щеше да се валяш мъртъв в праха, без да си казал последната си молитва.
Мълиган не помръдна. Много добре знаеше колко далече може да отиде.
— Много добре ви познавам — отговори спокойно той. — Затова се обзалагам, че ще ви победя. Имам време, много време. Скоро ще молите за пощада.
Шерифът Верн Стюдмън отвори вратата и излезе на терасата. Значката на гърдите му блестеше.
— Мистър Мълиган — заговори високо той, — в този град аз съм представител на закона и не мога да търпя бандит като вас да се меси в работите ми. Междувременно узнах някои неща за вас, които ме накараха да се замисля. Затова смятам да ви…
На площада прокънтя изстрел. Шерифът Стюдмън се сви от болка, после се олюля и бавно се наклони към вратата на офиса. Улучен беше от куршум, в това нямаше съмнение.
С два скока Ласитър се озова до него. Сграбчи ранения си приятел за раменете и го дръпна в стаята.
Отново изтрещяха изстрели. Куршумите свиреха в офиса. Ласитър коленичи до шерифа, който беше затворил очи. Лицето му беше побеляло.
— Ще го отнеса горе — каза големият американец. — Джудит и Арч да се погрижат за раната му. Нали по едно време следваше медицина, Арч? Имаш опитна ръка. Това ти се удава по-добре, отколкото стрелбата и язденето.
Ласитър вдигна на ръце шерифа, който тихо простена, и го понесе по стълбата.
Изстрелите на площада замлъкнаха. Въпреки че никой от мъжете в офиса не беше стрелял, седмина от хората на Мълиган бяха паднали в праха на главната улица и стенеха от раните си. Ласитър видя, че ранените се оттеглиха настрани и другарите им почнаха да ги превързват.
Ред Клайд Мълиган се оглеждаше разтревожен. Нима градът все пак беше срещу него? Много добре видя, че никой от офиса не стреля. Значи още има жители на този град, които не му вярват и стрелят по хората му…
Обхвана го дива ярост. Все още не можеше да забрави унизителното си поражение през последната нощ. Щеше да го помни да края на живота си. Никога не беше преживявал нещо подобно. Затова Ласитър щеше да си плати с лихвите. Ще се справи с този кучи син, каквото и да му струва!
Най-важното сега беше да бъде обезвреден Ласитър! Мълиган отлично разбираше това и реши да заложи всичко на карта. Само Ласитър му се изпречваше по пътя към пълното господство над Каза Гранде. Ако го отстрани от пътя си, никой вече няма да посмее да му се противопостави.
Затова подкара коня си към Хуанита Перада. Всичко стана невероятно бързо. Преди мексиканката да успее да се отърси от шока си, той я смъкна от седлото и застана зад нея. С лявата си ръка беше обхванал гърлото й като в клещи, а в дясната стискаше тежкия си револвер.
Ласитър видя всичко от прозореца на офиса. Стомахът му се сви и той инстинктивно посегна към пушката си, макар много добре да знаеше, че никога няма да рискува живота на русата си любима.
