— Как се казваш? Как ти беше името? — запита възбудено тя.
— Ласитър.
— Как попадна в Подземието на смъртта?
— Ще ти разкажа за това по-късно, Джулия. Сега трябва да се махаме оттук. Не бива да губим и секунди повече. Чуваш ли ги?
През лабиринта от подземни галерии блещукаха светлини от факли. До Ласитър и момичето достигаха възбудени гласове.
— Ела! — прошепна той. — Ще можеш ли да ходиш?
— Да.
— Тогава върви плътно зад мен!
Той закрачи напред и усети, че тя го последва. Мислеше си за това, че бандата убийци вероятно можеше да се оправя добре в този лабиринт от подземни галерии.
Но за щастие това не беше така.
Ягуара Джексън и неговите разбойници бяха по принцип също толкова безпомощни, колкото и Ласитър. Те също знаеха съвсем малко за лабиринта, построен навремето тук от мексиканските патриоти.
— Назад! — извика Ягуара Джексън. — Върнете се всички обратно при мене!
Бандитите пристигнаха с факлите си. Малко по-късно всички вече стояха събрани в центъра на печално известното Подземие на смъртта.
Ягуара Джексън кипеше от яд. Очите му се бяха налели с кръв. Той впи яростен поглед в „доктор“ Гада.
— Ти ми я забърка тази каша, Гада. Ти, съвсем сам. Проклетата ти диагноза. Как стана така, че той изведнъж се съвзе? Кажи ми как е възможно това? Защо изведнъж се оказа, че може да се движи свободно?
Гада седеше, все още замаян, върху студения под.
Той знаеше, че се касае за живота му, но въпреки цялата обзела го паника, хранеше слаба надежда, че ще съумее още веднъж да отърве кожата.
Гада трескаво се прекръсти няколко пъти.
— Това е дело на сатаната — произнесе дрезгаво с напуканите си устни. — Беше магия, шефе, заклевам ти се. Ние бяхме безсилни. Стреляхме по него, но куршумите просто не го ловяха. И тогава Час внезапно се озова на земята, а после Валтер се застреля сам. Това може да е само магия, дело на сатаната. Аз самият многократно стрелях по него, но той налетя върху ми като някаква хищна птица. Мога дори да се закълна, че за няколко секунди се превърна в огромен орел. Обгърна ме като черен облак и след това вече нищо не виждах и нищо не усещах. Той може би е самият дявол, шефе. Цяло чудо е, че съм все още жив.
Гада млъкна и закри лицето си с ръце.
Всички го гледаха дълбоко впечатлени.
Повечето от тях бяха много суеверни. Гада на това и разчиташе. Беше изпечен хитрец. Много пъти вече се бе измъквал ловко по този начин.
Дори и Ягуара Джексън се впечатли от разказа му. Това явно му личеше, макар че той се опитваше да го прикрие.
Ръката на страха бе докоснала и него. Може би, мислеше си той, тук наистина има пръст някаква тъмна сила.
— Назова ли поне името си?
„Доктор“ Гада поклати глава.
— Не каза нито дума. Нито звук…
Гада играеше ролята си перфектно. И всички му вярваха. Дори главатарят им беше впечатлен. Но после отново се овладя и изръмжа:
— Не вярвам в духове. И той е човек от плът и кръв, в противен случай изобщо нямаше да ни падне в ръцете. Е, как мислите вие? Защо не започна с дяволските си номера още от самото начало?
Бандитите кимнаха в знак на съгласие и Гада отново неволно сви главата си между раменете.
Но той имаше късмет. Убийствената ярост на Джексън се беше поизпарила. Освен това му бе хрумнало, че Гада отново можеше да му потрябва, ако някой от тях отново бъдеше ранен. Въпреки че не беше истински лекар, все пак разбираше малко от лечение на рани. Доказвал го бе неведнъж.
Джексън плъзна погледа си по хората, които му бяха останали. С него бяха общо деветнадесет мъже.
— Сега той се движи слепешката навътре в лабиринта — каза Джексън. — Ще се опита да намери някъде пролука, за да се измъкне навън. Междувременно на нас вече са ни известни три от тези изходи. Този при развалините, при стария форт и под хамбара на старата. Имаме значи тези три изхода… Аз съм твърдо уверен, че ще го спипаме. Него и момичето естествено.
Той поглади неволно лицето си, по което от този следобед насам личаха няколко драскотини.
После раздели мъжете на групи. Три групички от по трима мъже трябваше да се отправят по най-късия път към вече познатите им изходи. Трима трябваше да останат в Подземието и да дебнат, в случай че непознатият им враг реши да се върне обратно.
— Аз самият и останалите ще се пръснем в града — отбеляза накрая той. — Трябва да завардим всички пътища, които водят до имението на Габриел, тъй като то ще бъде крайната цел на бягството им. А сега на работа! Гада, ти ще останеш тук в готовност. Възможно е скоро да ни потрябваш.
Мъжете от отделните групи се втурнаха навън.
Джексън посочи тримата мъртъвци.
— Завлечете ги в ямата — заповяда той. После махна с ръка на другите, които бе избрал за свои придружители.
Те напуснаха лабиринта от подземни галерии както обикновено — през бара на старата Франка. Освен тях никой друг не знаеше нищо за тайната врата, водеща към Подземието, която съществуваше вече почти тридесет години.
Старицата беше наела бодегата и я бе превърнала в бар тъкмо затова, защото знаеше тайната й. Пък и по този начин се увеличаваха клиентите й сред обикновените гринго, които бяха далеч по-платежоспособни от мексиканските й посетители от Барио де Латинос.
Тя наистина притежаваше тези стари планове. В това Джексън не се съмняваше. Беше му дошло като печалба от лотарията, когато старата Франка го бе заговорила за това един ден. Тогава тя си търсеше съучастник, когото да въвлече в плана си за отмъщение. И така се бе стигнало до това споразумение.
Старицата искаше отмъщение.
Беше му смутолевила нещо, че по някаква си причина иска да потърси сметка от баснословно богатия хасиендеро Реймънд Луис Габриел.
Джексън я смяташе за умопобъркана. Но какво значение имаше това изобщо?
Той се интересуваше само от подземния лабиринт, който можеше да се превърне за него в истинска златна мина.
Но трябваше първо да получи плана на лабиринта. В противен случай нищо не можеше да се направи.
Беше се опитал най-напред да го проучи на своя глава. Но в тази бъркотия без план човек не можеше да се оправи. На някои места ненадейно се натъкваха на заблатени участъци или на тъмни пропасти. Трима от хората му изчезнаха там завинаги.
Може би на непознатия щеше да му се случи същото. Впрочем възможно бе и вече да си е строшил някъде главата заедно със спасената заложница.
„Да се надяваме, че не е!“ — помисли си Джексън. Той искаше да получи още някоя и друга сума като откуп.
Но не беше ли вече малко попрекалил? Нямаше ли да бъде по-добре, ако бе послушал някои от своите хора, които смятаха, че ще бъде по-правилно да пуска куриерите, носещи парите? Защо трябваше непременно да се поддава на страстта си към убийствата и да ги обезглавява? Това при него беше една болестна страст.
В бара, както всяка вечер, беше препълнено. Странно, че привличаше толкова много хора. Старата
