Той провери дали са по местата си и останалите три револвера, пъхнати отзад в колана му, и повдигна рязаната пушка. Беше безкрайно благодарен на съдбата, че му се бе отдало да си набави тези оръжия.
Приближи се предпазливо до изхода. Беше подготвен за всичко. Напълно бе възможно онези негодяи да дебнат вече някъде в близост до изхода. Поставил се бе на тяхно място. Те трябва да са съобразили, че ще се опита все отнякъде да се измъкне от подземния лабиринт.
Ласитър се повдигна бавно нагоре. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, той показа предпазливо главата си от дупката.
Не се случи нищо. Ослуша се със затаен дъх. Свежият нощен въздух приятно проникваше в дробовете му. Струваше му се, че току-що е възкръснал от мъртвите, и то действително си беше горе-долу така, ако само си припомнеше ужасите, които бе преживял в Подземието.
Напразно се бе притеснявал. Вероятно престъпниците не знаеха за този изход.
Отново наподоби мишето цвърчене, но този път два пъти кратко едно след друго. Това беше уговореният с Джулия знак, че наоколо е чисто.
Тя дойде със светкавична бързина, но се стараеше все така да не вдига излишен шум.
Ласитър се повдигна на ръба на отвора и понечи да подаде ръка на Джулия, за да й помогне да излезе навън.
В този миг чу звука на металните затвори.
Моментално се хвърли встрани.
— Внимавай, Джулия! — предупреди я той и повдигна рязаната пушка.
Наоколо засвяткаха дула на оръжия. Оглушителен пукот разцепи утринния въздух.
Ласитър стреля по посока на първата просветнала цев и видя как нечие лице се мярна в здрача и политна нанякъде.
Той веднага преметна рязаната пушка и стреля в другата посока. Трясъкът на паркъра заглуши пукота на револвера, с който някой бе стрелял по него.
Отново предсмъртен писък прониза отиващата си нощ.
Ласитър захвърли паркъра. И двете му цеви бяха изпразнени, а нямаше време за повторно зареждане.
Затова измъкна от колана си един от заграбените револвери.
— Хвърли го, човече!
Гласът зад него прозвуча студено.
Ласитър замръзна. Ръцете му се свлякоха надолу и дланите му се разтвориха. Револверът тупна тежко на земята.
Но другите два пистолета все още бяха в колана му. Това все пак беше някакъв, макар и минимален, шанс.
Но впрочем той вече не хранеше много големи надежди.
Човекът зад него, изглежда, се чувствуваше твърде сигурен. В противен случай отдавна вече щеше да стреля.
— Много разумно от твоя страна, човече — отбеляза мъжът. Гласът му беше с мексикански акцент. — Сега си мой пленник, чужденецо.
— И какво ще правим нататък? — запита Ласитър.
— Дъщерята на Габриел трябва да излезе от дупката — каза мъжът. — Хей, чуваш ли? Хайде излизай, знам, че си вътре.
Не получи никакъв отговор.
— Тя е ранена — обясни Ласитър. — Счупи си крака. Намира се малко по-нататък в галерията. Исках да я взема по-късно, но можеш да го направиш и ти, след като свършиш с мен.
— Да, ще приключа с теб, човече. Но първо искам да зная кой си. Нашият „доктор“ твърди, че си самият сатана. Но аз не вярвам в това. И ти си човек като мен. Как се казваш?
— Името ми е Ласитър.
— Ласитър значи — каза мъжът. — За това ще получа от шефа специална награда.
— Никога! — прозвуча един друг глас и това беше гласът на Джулия.
После веднага изтрещя револверен изстрел и Ласитър се хвърли встрани.
Едва тогава и мъжът стреля със своя „Колт“. Но вече не беше в състояние да се цели правилно.
После се свлече бавно на колене.
Зад него стоеше Джулия, изникнала сякаш изпод земята. Тя все още държеше димящия револвер в ръката си.
Бандитът се килна напред и се претърколи на земята. Той стенеше ужасно. В далечината се дочуха гласове.
Ласитър грабна рязаната пушка и хвана Джулия за ръка.
— Да изчезваме оттук!
Те се затичаха. Пред тях на фона на все по-просветляващото небе се извисяваха останките от мисионерската църква. Кулата приличаше в утринния здрач на някакъв зловещ, огромен, заканително издигнат пръст.
И точно от тази посока към тях тичаха някакви фигури. Те изреваха яростно и изстреляха първите си куршуми по двамата.
Ласитър подаде на Джулия пушката, която междувременно отново бе заредил.
— Стреляй, когато дойдат достатъчно близо! — прошепна й той. — Залегни долу!
Джулия се оказа първокласен партньор. Тя вече се бе хвърлила ниско на земята.
— Бягай, приятелю!
Бе схванала бързо какво възнамерява да направи Ласитър. Щеше да бъде безсмислено. Тримата мъже, втурнали се към тях, стреляха като луди. Не трябваше да им оставят никакво време за размисъл.
Ласитър затича на зиг-заг надясно, описвайки по този начин дъга, като едновременно с това стреляше и с двата револвера.
И тогава изтрещя паркърът със своите скъсени дула, които имаха чудесно разсейващо действие.
Тримата нападатели стояха плътно един до друг. В убийствената си ярост бяха обърнали внимание само на Ласитър. Смятаха го за единствената опасност.
„Какво ли може да ни направи една такава глупава гъска?“ — си мислеха те и тази мисъл предизвикваше в тях единствено смях.
Но смехът им премина светкавично бързо. Те се затъркаляха в безредие един през друг като есенна шума, разпръсната от силен вятър. Изглеждаше ужасно как те, клатушкайки се и залитайки, махаха отчаяно с ръце, сякаш търсеха нещо, за което да се задържат и да продължат поне още мъничко проклетия си живот.
Джулия вече пристигна с лудешки бяг при него, стискайки рязаната пушка с двете си ръце. Лицето й не издаваше никаква паника, а по-скоро яростна решителност.
Те се шмугнаха тичешком в най-близката уличка, но Ласитър вече бе насочил вниманието си към една определена цел.
Познаваше Ел Пасо много по-добре, отколкото можеха да предположат враговете му, и имаше тук няколко приятели, на които можеше да разчита.
Един от тях беше Лу Хао, китаецът.
Тъкмо в неговата къща с ресторант и луксозни бани изчезнаха Ласитър и Джулия. Но те не влязоха през вратата, а се прехвърлиха през един полуотворен прозорец, намиращ се в задната страна на сградата.
Ласитър веднага го затвори и се сниши с Джулия под перваза.
Отвън тичешком преминаха трима мъже.
— Отидоха нататък — извика единият от тях. — Бързо, няма да ни се изплъзнат.
Междувременно в цяло Ел Пасо цареше оживление. Навсякъде по улиците тичаха насам-натам любопитни хора.
— Току-що ни объркаха с двама непознати — засмя се Ласитър. — Сега могат да търсят, докато им причернее. Но през деня не могат да направят кой знае какво. Пък и шерифът на Ел Пасо трябва да си каже думата. Този Роб Уебстър е мъжко момче.
— Къде сме, Ласитър? — запита Джулия. — Държиш се така, сякаш сме в безопасност.
