— Ние наистина сме в безопасност — отвърна той и погледна към вратата, която тъкмо в този момент безшумно се бе отворила. — Добре утро, Лу. Надявам се, че няма да ти навлека някоя неприятност.
— Бъдете добре дошли под скромния ми покрив — усмихна се едрият китаец. — Можете да остане тук колкото искате. Една малка почивка ще ви се отрази добре и на двамата — той се засмя приветливо. Отдавна бе прозрял що за човек е Ласитър, защото беше страшно умен. — Какво ще кажете като начало за една хубава баня? — предложи им той. — После можете да хапнете, а след това и да си поспите. Докогато поискате.
— Това е най-доброто предложение, което съм получавал през последните няколко години, Лу — каза Ласитър, обгръщайки с ръка раменете на Джулия, покрити само с няколко парчета плат. Всъщност цялата й рокля се бе превърнала в мръсна дрипа. Нищо чудно, след всичко, което бе преживяла.
— Нали знаеш коя е тя, Лу?
— Коя е?
— Това е дъщерята на дон Габриел.
По лицето на Лу не пролича и следа от вълнение. Тези китайци! Човек никога не можеше да разбере какво всъщност мислят.
— Значи сега работиш за дон Габриел? — запита той.
— Отново позна. Както винаги си много проницателен.
— Ще ви приготвя банята. Междувременно трябва да се подкрепите с нещо. Елате с мен!
Той ги въведе в една малка стаичка без прозорци. В средата й имаше ниска махагонова масичка, а около нея бяха разположени облечени в кожа възглавници за сядане. В сумрачния въздух се носеше сладникава миризма. Ласитър знаеше, че вечерно време тук се пушеше опиум. Изобщо къщата на Лу бе свърталище на порока, но такова, каквото можеха да си позволят само особено заможните хора. Този дом в известен смисъл бе една от тайните гордости на Ел Пасо.
Лу пъргаво натрупа върху масата най-различни ястия и напитки. Джулия хапна съвсем малко. Тя седеше равнодушно върху една от възглавниците. Едва сега бе осъзнала всичко, което й се бе случило.
В същото време беше толкова изтощена, че едва държеше очите си отворени.
След като се нахраниха, влязоха в друго помещение с две овални вани от оникс. Обзавеждането му струваше цяло състояние. От два различни крана във ваните течеше гореща и студена вода.
Две хубави млади китайки се погрижиха за Джулия, която притвори очите си в топлата уханна вода. Китайките я изкъпаха предпазливо, като малко бебе, и почистиха мръсотията, която на места се бе наслоила на дебели пластове върху нежната й кожа.
Сега вече съвсем ясно се виждаха многобройните драскотини и кръвонасядания. Ласитър можеше да си представи как е била изтезавана от този мръсник Джексън.
За разлика от Джулия той се чувствуваше великолепно. Лу бе седнал с кръстосани крака на ръба на ваната му и пушеше лула. Ласитър също запали с наслада една скъпа хавайска пура.
Двете китайки изведоха Джулия от ваната, положиха я върху един диван и я намазаха с някакви масла, чийто аромат достигна чак до Ласитър. Накрая я облякоха със син копринен халат и я отведоха в една от спалните, разположени на горния етаж.
— На първо време няма да можеш да й се порадваш — засмя се Лу. — Ще спи най-малко осем часа като заклана.
— И при мен няма да е по-различно, Лу.
— Я не ми ги разправяй на мен тези. Ти си най-издръжливият мъж в целия Запад. А сега разказвай най-сетне! Ще се пръсна от любопитство.
Ласитър разказа какво е преживял.
Лу го слушаше с притворени очи. Беше така унесен в разказа му, че приличаше на статуя на Буда от далечната си родина. Така, както беше седнал с кръстосани крака, дебелият му корем изпъкваше още по- ясно.
— Това Подземие на смъртта е истинска сензация — отбеляза той, когато Ласитър привърши разказа си. — Дори и аз досега нямах никаква представа за него. Ще можеш ли отново да намериш мястото, откъдето сте се измъкнали с Джулия?
— Това не би било проблем.
— И при развалините на мисията трябва да има още един изход — размишляваше на глас Лу. — Ако поискаш, аз естествено ще ти помогна.
Ласитър поклати глава.
— По-добре недей, Лу. Не искам да излагаш на опасност живота си заради мен. Ти имаш първокласна работа с това заведение. И на теб никой не ти създава затруднения, защото живееш спокойно и не се набиваш в ничии очи. Добре известен си и с даренията си при различните благотворителни начинания. Като се вземе всичко това предвид, ти си почитан човек, Лу. По-добре би било да не се набъркваш в такива истории.
Дебелият китаец се засмя с благодарност.
— Радвам се да чуя това, Ласитър. Ти имаш право, не би било добре, ако се забъркам. Но въпреки това бих могъл да направя нещичко за тебе. Ще събера сведения. Може би ще мога да разбера как най-лесно да се добереш до Ягуара Джексън. Този човек е цяла напаст. Най-добре би било да попадне в ръцете на шерифа. Роб Уебстър е страхотен мъж. Винаги се радвам, когато успее да залови някой престъпник.
— Вярвам ти — усмихна се Ласитър. — Но не си подавай главата много-много навън. Би могъл лесно да си навлечеш някоя беля. Ще те помоля само за една малка услуга — да изпратиш при дон Габриел един пратеник.
Усмивката на китаеца замръзна на устните му. По лицето му не остана и следа от предишната приветливост.
— По този въпрос би трябвало да си поговорим още, приятелю Ласитър.
— Имаш нещо против дон Габриел ли?
— Той е една ненаситна ламя — меланхолично отвърна Лу. — Ненаситен дракон, който поглъща всичко в огромната си паст. Да, аз го ненавиждам. Той е разорил много хора. Навлякъл е нещастия на не един човек и ще навлече и на много още други, ако не се сложи край на машинациите му.
— Как прави това?
— Знаеш ли, че банката на Рио Гранде е негова?
— Откъде мога да знам?
— Е, сега вече знаеш. Дон Габриел естествено е човекът, който обмисля и направлява всичко под прикритие. Той никога не се появява официално като големия капиталист, какъвто всъщност е. Той се грижи за това дребните фермери и притежатели на малки ранчо, които са затънали до гуша, да получават щедри кредити. Това Рио Гранде Банк навсякъде го рекламира. И хората идват с готовност, за да им се помогне. Те естествено ипотекират имотите си, защото всички се надяват, че скоро ще им потръгне. В някои случаи обаче тенденцията е точно обратната. Но това не е по вина на засегнатите, о, съвсем не! Те всичките са изключително трудолюбиви и честни хора. Но какво биха могли да направят, когато просто не им върви? Когато някой открадне добитъка им или подивели каубои подгонят някое стадо през нивите им и малко преди жътвата изпотъпчат всичко? Тогава внезапно съответната ферма или ранчо затъва още по-дълбоко и всичко тръгва на провал. Има вече цяла дузина такива фермери в околността, които са приписали имотите си на дон Габриел и са останали като обикновени арендатори на доскоро собствената си земя. Сега те работят за заплатата, която той им плаща, и повече не им се случват никакви нещастия. Няма вече пожари и кражби на добитък. Потърпевшите знаят много добре какво се крие зад всичко това, но могат само да скърцат със зъби и да свиват юмруци в джобовете си. И защо се огъват ли? Защото всички те имат семейства и защото тайно се надяват един ден да могат отново да си откупят обратно всичко. Но дон Габриел предварително се е погрижил да им попречи за това. Чрез приписването на имота старите дългове не са били изцяло погасени. И върху остатъка, който все още има да се изплаща, се начисляват и лихви. Не се прибавят към него, приятелю, а само се начисляват. И то в повечето случаи много фино. Така се натрупват цяла камара дългове, която с годините никой вече не ще бъде в състояние да обгърне с поглед.
Ласитър си наля едно уиски и кимна така, сякаш цялата тази мръсотия изобщо не го засяга.
— Затрогваща история, Лу — каза подигравателно той. — Не знаех досега, че си толкова състрадателен.
