Но сега беше различно.
В очите му се четеше похот.
— Мога ли да говоря насаме с вас, дон Габриел? — запита нахакано тя, като погледна многозначително към него.
— Защо насаме? — попита я дон Габриел.
— Защото научих някои неща, които не бива да научава всеки — отговори тя. — Страхувам се, дон Габриел. Затова бих искала да се доверя само на вас. Единствено само на вас.
— Нима смяташ моя помощник недостоен за доверие? — запита изненадано той. — Какво ти става?
— Извинете ме, дон Габриел — тя почти се разплака и изтри очите си с ръка. — Не мога иначе. Но ако вие искате да получите дъщеря си обратно здрава и читава, то аз мога да ви доверя това, което научих, само на четири очи.
Той пристъпи към нея и я хвана за раменете. Едва в този миг, изглежда, усети, че Антурия нямаше нищо под тънката си риза. И притежаваше освен това прелестни форми.
Тя забеляза как в него внезапно се разгоря желание.
Точно това беше очаквала.
Бе го включила хладнокръвно в сметките си. И действително се бе получило точно така, както си го бе представяла.
— Ти остани тук! — каза дон Габриел на помощника си. — Ще се оттегля с Антурия горе.
Джордж Винсент само кимна в отговор. Той чу как двамата се изкачиха по стълбите и по шума разбра, че отиваха към спалнята.
Габриел я сграбчи жадно веднага щом пристъпиха във великолепната му спалня. В този момент той не мислеше нито за дъщеря си, нито за Ласитър. Сега искаше нещо друго. Спокойно можеха да продължат да говорят за сериозните неща и след като се разтовареше.
Но беше си направил сметката без малката руса мръсница.
Тя се изплъзна светкавично от ръцете му и отстъпи назад към стената.
— Не така! — изсъска тя. — Искам първо…
— Но…
Очите й изпускаха искри.
— Искам първо да ме изслушаш — прекъсна го грубо тя. — Искаш ли дъщеря ти да се върне жива и здрава или не?
Той заплашително пристъпи към нея, но се осъзна в последния момент.
— Е, добре, какво искаш?
— Знам къде е дъщеря ти, Реймънд Габриел. Как трябва да ти го кажа? Как ще ти бъде най-добре да ти го кажа?
— Как си позволяваш да говориш така с мен? Аз ще те…
Той отново понечи да се нахвърли върху нея, но разсъдъкът му го възпря. Спомни си внезапно, че бе заложил твърде много в тази игра, която владееше до съвършенство.
Осъзна се. Беше истински майстор — умееше виртуозно да се преструва.
— Извини ме, моля те! — каза благо той. — Аз те обичам, Антурия, отдавна изпитвам към теб това…
Тя повдигна дясната си ръка, поклати глава и каза усмихнато:
— Спести си празните приказки, Габриел! Изобщо не искам да те залъгвам в това отношение. Тук съм, за да ти предложа една сделка. Мога да се погрижа отново да получиш дъщеря си здрава и читава и същевременно мога да ти предам и Ласитър.
Тя го погледна в очакване. Леденостудено. Знаеше, че дон Габриел трябва да се съгласи.
— Как ще стане това? — запита дрезгаво той.
— Би могло да стане само с моя помощ.
— Не ме измъчвай така, Рубия!
Рубия — блондинката. Винаги я наричаха така по време на дивите оргии в хасиендата. Досега Габриел не й беше обръщал особено внимание, тъй като там винаги се намираха и много други красавици. Сега обаче гледаше на нея с други очи.
Освен това се тревожеше и за дъщеря си Джулия. Гризеше го и омразата му към Ласитър.
Този кучи син се бе осмелил да вдигне ръка срещу него. Да го компрометира пред хората му.
Това бяха все неща, които никога не трябваше да се случват.
Авторитетът му трябваше да бъде отново възстановен.
Сега Рубия му предлагаше тази възможност.
Тя се усмихна. Беше разбрала, че е успяла да го оплете в мрежите си.
Позволи му да я прегърне, но се възпротиви, когато той понечи да я целуне.
— Преди това искам да ми обещаеш нещо, Габриел.
— Всичко, каквото поискаш:
— Искам да сключим писмен договор.
— После, Рубия, след това.
— Не! Сега!
— И после ще ми кажеш ли как мога да го спипам? И как да си върна обратно Джулия?
— Ще получиш всичко от мен, Габриел. Всичко!
Беше една мръсна сделка.
8.
Ако имаше как, Ласитър изобщо не би се отделил повече от Джулия.
Тя беше очарователна. Очите й блестяха от щастие. И как само се гушеше в него…
— Ти си моят ангел-пазител, Ласитър!
— Трябва да те оставя — каза той. — Ти ще останеш тук и ще ме изчакаш. Съгласна ли си?
Тя го целуна, изпълнена с всеотдайност. Беше й обяснил какво възнамерява да направи. Искаше да отиде първо до хасиендата на баща й и да му съобщи за случилото се. Бе успял да я убеди, че е твърде рисковано да я взема сега със себе си.
Тя се бе съгласила.
— Поздрави го от мен — прошепна Джулия.
— Ще го поздравя.
Не му бе лесно да се отдели от нея. Тя беше чудесна любовница и той още отсега съжаляваше за това, че пътищата им скоро щяха да се разделят. А те трябваше да се разделят по някакъв начин, било то доброволно или не.
Лу Хао му бе приготвил един черен мексикански костюм. И каубойски ботуши с висок ток и сребърни шпори. Около периферията на черната му шапка блестяха сребърни монети като на някой много богат мъж.
Така облечен, Ласитър изглеждаше дяволски добре. Но още след първата крачка се наведе и свали шпорите си.
После още веднъж взе Джулия в обятията си. Той я обичаше и същевременно я съжаляваше за това, че имаше такъв баща.
Дали тя някога ще може да повярва във всичко това и да го разбере?
Целуна я още веднъж.
Струваше му се, че се разделят завинаги.
Ласитър бе издърпал малко назад черната си шапка. Беше го направил съвсем преднамерено, за да не бъде засенчено лицето му като на някой, който има какво да крие. Само съмнителните типове носеха шапките си ниско прихлупени на челата. Още отдалече това будеше подозрения.
Ласитър премина съвсем открито по Мейн стрийт, а после и по Кале Принсипъл, която водеше надолу към реката и моста над нея.
Той се отби пътьом в три бара, където пи по половин чаша уиски. Остатъкът незабелязано разливаше по стърготините, покриващи пода.
