Може би ще подочуе нещо по някаква случайност. Нищо не се знае. Хората разправят какви ли не неща и от време на време се случва някои от тях да се окажат верни.
В Ел Пасо наистина се разправяха много неща. В бара на старата Франка също усилено се дискутираха събитията от последната нощ.
Накрая всички мнения се обединиха в едно — че се касае действително за битка между две големи, взаимно съперничещи си банди.
На никого, освен на самите участници в събитията, не би му хрумнала мисълта, че в случая един- единствен мъж се бе сражавал сам срещу една свръхсила.
Ягуара Джексън се бе оттеглил с претърпялата си значителни загуби престъпна банда обратно в Подземието на смъртта. Сега бяха останали точно десет. Те седяха с мрачни физиономии в заседателната си стая, обзаведена като бар.
— Той е все още в Ел Пасо — започна Джексън. — Научих това току-що. Предполагам, че е ранен. Момичето също може да е отнесло някой куршум. Във всеки случай са се скатали някъде. Аз вече завербувах нови хора. Впрочем междувременно научих и името му. Казва се Ласитър.
— Откъде го разбра, шефе?
— Това си е моя тайна — с чувство на превъзходство се ухили Ягуара Джексън.
Беше го научил от русата мексиканка Антурия, която се бе представила преди две нощи като Петра и която непрекъснато си избираше нови имена.
Тя беше опасна гадина. Понякога Джексън си мислеше, че един ден ще се окаже твърде опасна и за самия него, защото работеше само за собствения си интерес.
Нейният основен занаят беше предателството. Може би някой ден щеше да предаде и него на дон Габриел.
В тази дяволска игра човек трябваше да бъде подготвен за всякакви изненади и на Джексън вече многократно му бе минавало през ума да затвори завинаги устата на опасната съучастница. Но тъкмо сега тя му беше твърде необходима. След най-новото развитие на събитията бе придобила особена важност.
Антурия му бе разказала и за това, как Ласитър се бе наложил при дон Габриел. Как го бе компрометирал пред целия му персонал. При нормални обстоятелства това би било равнозначно на смърт деяние, но дон Габриел бе сметнал за по-удачно да се възползува на първо време от смелостта на този безстрашен мъж.
Той бе доверил на своя помощник Джордж Винсент, че по-късно нещата щяха да се променят. И тогава Ласитър щеше да си получи заслуженото, и по-точно — примка около шията. Никой не биваше да си позволява да вдига безнаказано ръка срещу могъщия дон Габриел.
Антурия беше подслушала разговора им.
— Той ще умре веднага щом получа обратно Джулия — бе потвърдил още веднъж дон Габриел, а Ласитър не подозираше нищо за тази своя присъда.
През последните няколко секунди Ягуара Джексън обмисли още веднъж всичко.
Беше сигурен в победата си.
Ласитър нямаше да успее да се измъкне с Джулия и да премине границата.
Дон Габриел, от своя страна, щеше да се въздържи от всякакви действия. Той знаеше много добре какво бе заложил в цялата тази игра.
— Какво ще правим сега, шефе? — запита Пийт Логан, когото той бе избрал за свой заместник.
Джексън се ухили и каза:
— Двамата не могат да ни се изплъзнат. Имаме още доста време до вечерта. Тогава ще пристъпим към действие. Ще ви кажа точно какво трябва да правите.
Мъжете го бяха зяпнали в устата и го слушаха съсредоточено.
Всички те в известен смисъл го боготворяха, тъй като под неговото ръководство досега всичко бе вървяло без засечки. Отдавна му се носеше славата на един от прочутите „непобедими“.
Никой не мислеше за това, че през нощта Ласитър им бе нанесъл значителен удар.
Ягуара Джексън знаеше как да убеждава слушателите си.
Нито един от мъжете не забеляза, че и него го човъркаше съмнението.
Но той успя да го прикрие със самохвалството си.
Когато привърши краткото си слово, вярваше толкова твърдо в голямата победа, колкото и слушателите му.
В Подземието на смъртта се възцари отново предишното настроение.
Дон Габриел говореше с Джордж Винсент, който отскоро заемаше мястото на Франк Шаткин.
— Какво мислиш за това, Джордж? Дали двамата изобщо са още живи?
— Възлагам големи надежди на него, дон Габриел.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Той е страхотен смелчага. От онези, които никога не се предават.
— Къде ли може да са сега?
— Скрили са се някъде. Русокосата вече ни осведоми за това. Веднага, щом научи нещо ново, тя ще се върне обратно тук.
— Цяло щастие е, че тя ни помага — отбеляза дон Габриел. — При първа възможност ще й подаря няколко нови обици. Тя си ги заслужи. Ще й се отблагодаря по-обстойно при пръв удобен случай.
Джордж Винсент само се усмихна.
Откакто дон Габриел му бе разкрил, че смята да убие Ласитър веднага щом получи обратно Джулия, той вече не го разбираше.
— Какво ти става? — тросна му се дон Габриел. — Да не би да си се загрижил за това, дето искам да пратя на оня свят тоя смелчага? Джордж Винсент поклати глава.
— Как ти хрумна това, шефе?
— Само така си помислих — отстъпи Габриел и се усмихна изкуствено. — Не бива да се изнервяме, Джордж. Въпреки това… аз трябва през цялото време да мисля за Джулия. Мисля, че на това момче дяволски му върви с жените.
— И аз така смятам, дон Габриел.
— Какво ще правя, ако той я прелъсти?
— В момента не бих мислил за това, шефе.
Дон Габриел замълча известно време с поглед, впит в празното пространство. Той размишляваше напрегнато. По лицето му личеше, че е развълнуван.
— Къде ли може да са сега, Джордж?
— Откъде бих могъл да знам, дон Габриел?
— Бедната ми малка Джулия! — изстена дон Габриел.
Той се бе втренчил с измъчено лице пред себе си.
Всеки път, щом заговореше за Джулия, лицето му се смекчаваше. Тя беше единствената му слабост.
Навън изтрополяха конски копита. Двамата мъже погледнаха през прозореца и видяха русата мексиканка.
Тя вече се ползуваше тук с известна свобода.
Часовоите я пускаха да преминава навсякъде. Не я претърсваха за скрити оръжия както другите посетители.
Тя влезе в големия хол и разтърси русите си къдрици. Въпреки че беше дребничка, много добре знаеше как да се представи в най-благоприятна за нея светлина. Знаеше, че дон Габриел харесва поведението й.
Тя се спря на две стъпки пред него. От погледа й не убягнаха закачливите искрици в очите му, но дон Габриел не извърши това, за което тя тайно се бе надявала. Не я взе в прегръдките си.
— Какви новини има? — запита напрегнато той.
В зениците му обаче се прокрадваше онази добре позната й похотливост. Малката руса мръсница разбираше много добре тези неща. Тя бе участвувала като момиче за забавление в различни празненства, които неведнъж се бяха превръщали в диви, разюздани оргии.
Дон Габриел никога не й бе обръщал внимание.
