Беше много важно да запази мислите си ясни.
След около час наближи моста. Междувременно бе станало десет часът и от двете страни на граничната река цареше непрекъснато движение.
Преди две нощи, когато Ласитър не по собствено желание пресече границата във файтона с хората на дон Габриел, положението съвсем не беше по-различно.
Тогава те бяха пропуснати съвсем безпрепятствено. Граничните постове също много добре знаеха на кого принадлежи изисканият файтон.
Но обикновените конници и пешеходци, които преминаваха границата, също не бяха проверявани. Отношенията тук бяха много свободни. Хората се срещаха приветливо усмихнати и си махваха с ръка за поздрав.
Ласитър бе сигурен, че ще успее да премине незабелязано от другата страна, без бандитите да се изпречат насреща му.
Когато си помисли за това, се намираше приблизително на 300 метра от моста.
Вече се чувствуваше в безопасност.
Все така спокойно той продължаваше бавно напред.
И тогава внезапно откъм тъмната уличка, вдясно от него, той дочу тих глас:
— Спри съвсем спокойно на мястото си или ще станеш на решето!
Ласитър се подчини и попита тихо, без да извръща глава:
— А сега?
— Сега се обърни бавно и влез в уличката! — заповяда шепнещият глас. — Ако запазиш спокойствие, нищо няма да ти се случи. Движи се така, сякаш нищо не е станало. Просто завий и тръгни към нас! В противен случай ще има пукотевица и тогава ти още отсега можеш да се считаш за мъртъв.
Край Ласитър преминаваха жени и мъже. Ако не бяха многобройните минувачи, той отдавна вече щеше да се е преметнал и да е стрелял.
Преди няколко часа можеше да се бие, без да се бои, че ще бъде улучен някой невинен. Сега обаче това беше невъзможно.
Той трябваше да мисли за безопасността на нищо неподозиращите минувачи.
Дали тези хора изобщо предполагаха каква драма се разиграва тук?
Ласитър направи три малки крачки назад. На първо време не мислеше да се обръща.
— А сега? — запита той. — Как си представяте всичко това?
— Ела първо насам!
Ласитър остана с гръб към тях. Той пристъпи сякаш непохватно и в следващия момент се облегна на ъгъла на една къща.
Покрай него все така преминаваха хора, но никой не му обръщаше внимание. Нито един от минувачите не забеляза драмата, която започваше да се разиграва.
— Какво искате? — запита Ласитър. — Вие от хората на Ягуара Джексън ли сте, или…
Той се опитваше да ги отклони за малко. Това беше един от обичайните му трикове, когато се намираше в смъртна опасност.
Но този път се случи нещо съвсем друго.
Ласитър не очакваше такъв развой на събитията.
Беше ужасно.
Улучиха го още преди да се бе помръднал. Като че ли кон го ритна по слепоочието.
Но той все пак успя да прецени, че се касае само за лека, повърхностна рана.
А около него се разрази истински фойерверк.
Хората на дон Габриел наблюдаваха Ласитър, който се спускаше по улицата.
Те не бяха съвсем сигурни, докато водачът им, Джордж Винсент, не им даде знак. Дълго се колеба вътрешно, но после си каза, че трябва да остане верен на шефа си.
— Той е.
После видяха, че Ласитър внезапно спря и започна да се движи назад към началото на една тясна странична уличка.
На около 200 крачки по-нататък течеше Рио Гранде. Там се намираше мостът.
Защо Ласитър изведнъж бе спрял?
Къде беше Джулия?
Над тази загадка Джордж Винсент напразно си блъскаше главата.
Дон Габриел им бе заповядал само да проследят двамата, докато преминат реката.
Но тук имаше нещо нередно.
Ласитър беше сам.
Къде бе Джулия?
Петимата мъже с Винсент бяха виждали вече Ласитър в хасиендата. Единият от тях бе му прошепнал тихо, че това може би е той. Но не беше съвсем сигурен.
За няколко секунди Джордж Винсент се бе поколебал. Но накрая потвърди:
— Той е.
— Трябва ли да го…
— Да не сте луди! Само ще го проследим.
Ласитър стоеше на отсрещния бряг и, както изглежда, каза нещо.
Сега той отново тръгна. Облегна се на ъгъла на една от онези стари, полуразрушени къщи, обитавани само от плъхове и мишки.
На тайните му наблюдатели им се стори, че отново каза нещо.
Това наистина бе така. Ласитър тъкмо бе запитал момчетата от уличката какво искат от него. Те бяха от завербуваните от Джексън убийци.
И точно в този момент някой, изглежда, изпусна нервите си.
Изтрещя първият изстрел.
Той подействува като искра в барутен погреб.
Всички видяха как Ласитър падна, но не му обърнаха особено внимание. Враждуващите страни бяха разбрали, че са се озовали една срещу друга.
Цялата улица замря при трясъка на изстрелите. Многобройните минувачи се втурнаха към първите попаднали пред очите им прикрития. Гърмежите кънтяха така оглушително, че на човек можеше да му се спукат тъпанчетата на ушите.
И всред цялата тази бъркотия лежеше Ласитър.
Никой не го поглеждаше. Изглеждаше мъртъв.
Бандитите се пръснаха в безпорядък от двете страни на реката. Опитваха се да нападнат противниците си в гръб или във фланг.
Настана страхотна бъркотия, в която дори и опитен военачалник едва ли би успял да се оправи.
И от двете страни мъжете падаха като повалени от ураган дървета.
Шерифът Роб Уебстър пристигна бързо със своите помощници.
Тук-там все още се чуваха изстрели.
После настъпи тишина.
Както предишната нощ.
Шерифът намери само трупове. Нямаше никой, който да може да му даде информация.
— Чух нещо за някакъв Ласитър — каза един от помощниците му. — Той, изглежда, е станал причина за пукотевицата тук.
Шерифът се извърна към него.
— Ласитър! Сигурен ли си, Бен?
— Толкова, колкото и в това, че сега съм тук.
— Ласитър — промърмори шерифът. — Би трябвало да знам за това.
Той го бе видял при неговото пристигане в града, но не го беше разпознал.
Шерифът пристъпи към помощника си и го хвана за раменете.
— Откъде го чу, Бен?
— Не съм съвсем сигурен — отговори възбудено той. — Но мога да се закълна, че чух името му в цялата
