Той знаеше, че Джулия все още е в дома на китаеца. Те щяха да я измъкнат от там. Китаецът нямаше дори телохранител. Заведението му беше известно с това, че там все още никога не се бе стигало до престрелки или други някакви насилия.
Самите му клиенти се грижеха за това там да бъде спокойно. Те винаги водеха по няколко надеждни хора със себе си, които незабелязано караулеха отвън, докато шефът им се забавляваше.
Тази нощ в луксозния хотел нямаше много посетители. Само няколко прозореца от задната му страна все още светеха.
Затова пък в центъра на Ел Пасо кипеше оживление. Изпълнени с любопитство, хората се събираха на големи тълпи.
Нямаше друга тема за разговор, освен престрелките през последните нощи.
— Двама от нас ще се промъкнат изотзад — каза Винсент. — Ваго, ще дойдеш ли с мен? Като доброволец.
— Разбира се, Джордж.
Не им представляваше никаква трудност да се доберат до голямата сграда. Знаеха и как с извита желязна тел да отворят заключената врата.
От различните стаи все още се чуваха шумове. Имаше още няколко клиенти, на които им бе безразлично какво става навън и искаха само да се забавляват.
Русокосата им беше описала много точно всички помещения. Затова двамата откриха много лесно стаята на Джулия.
Лампите вътре не светеха. Момичето стоеше изправено пред един полуотворен прозорец и гледаше напрегнато в тъмнината отвън.
Тя се извърна, когато вратата се отвори и двамата мъже влязоха.
Изплашено се дръпна назад, когато ги видя да пристъпват към нея.
— Моля, запазете спокойствие, мис Джулия! — прошепна строго Винсент. — Аз съм Джордж. Помните ли ме?
— Джордж! — възкликна изненадано тя. — Как се озовахте тук? Боже мой, какво се е случило?
— Много неща — отвърна Джордж. — Но най-добре да ви разкажа за това по-късно. Сега, моля ви, елате с мен! Ще ви заведа в имението на баща ви, за да бъдете най-сетне в безопасност.
— Как успяхте да ме намерите?
— Получихме тайно съобщение. От човек, който ви желае доброто.
— Ласитър искаше да се свърже първо с баща ми — прошепна възбудено тя. — Преди малко чух изстрели. Случило ли му се е нещо, Джордж?
— Да, за съжаление. Опитахме се да му помогнем, но вече го бяха простреляли.
— О, боже мой!
— Това не може вече да се промени, Джулия — прошепна Винсент. — Моля ви, нека да тръгваме! Не бива да губим време.
Тя наметна едно тъмно палто върху светлата си рокля. Движеше са като в сън. Ласитър значи беше мъртъв. Заради нея е трябвало да се раздели с живота си.
Но Джордж Винсент имаше право. Сега тя трябваше колкото е възможно по-бързо да тръгне с тях към Мексико, където най-сетне щеше да бъде в безопасност.
Джордж Винсент въздъхна с облекчение, когато видя, че Джулия запази спокойствие. Беше се опасявал, че ще изпадне в нервна криза.
Тогава щеше да му бъде трудно да я изведе незабелязано.
Те напуснаха хотела по пътя, по който бяха дошли.
Навън беше спокойно. Тук, от задната страна, Лу бе засадил една малка горичка. На около петдесетина метра от нея започваше мексиканският квартал „Барио де Латинос“.
Винсент, Ваго и Джулия се насочиха към храсталака. Там се бяха скрили другите двама човека на Габриел, които бяха останали на стража отвън.
Винсент ускори крачките си. Сега трябваше да побързат, за да стигнат колкото се може по-скоро до реката. Имаше същия план, както и Ласитър. И той искаше да се прехвърли с лодка на отсрещния бряг. Там те щяха да си набавят коне и да препуснат с бързината на вятъра към хасиендата. Едва там Джулия щеше да бъде недостъпна за врага им.
Русата предателка бе казала, че не знае кой е този враг. Джордж Винсент бе изразил съмненията си във връзка с това, но дон Габриел не искаше нищо да чуе.
Засега го интересуваше само и единствено това да може най-сетне отново да прегърне любимата си дъщеря.
Едва когато тя бъде вън от опасност, той щеше да се захване истински със зловещия си противник. Нямаше да пести нито усилията, нито парите си, докато не го унищожи.
Винсент и Ваго стигнаха до дръвчетата и храсталаците на малката горичка.
— Всичко чисто ли е, момчета?
— Всичко е чисто — отвърнаха му също така тихо и Джордж Винсент въздъхна с облекчение.
Но в следващия момент той внезапно почувствува как един силен, железен юмрук се впи в гърдите му.
Двамата мъже, изникнали пред тях, не бяха братята Грег и Сам Джеткинс.
За части от секундата Винсент разбра, че се бе случило нещо ужасно.
Той блъсна настрани Джулия и вдигна револвера си, който през цялото време бе държал готов за стрелба в ръката си.
Ваго направи същото.
Но зад гърба им вече се бяха появили и други фигури.
Свистенето на дълги ножове разцепи въздуха и нито Винсент, нито Ваго успяха да улучат с изстрелите си някого от своите противници.
Те рухнаха безмълвно на земята.
— По дяволите — извика приглушено някой. — Не трябваше да се стреля. Хайде! Вземайте я!
Джулия се опита да избяга, но пред нея изникнаха двама мъже и препречиха пътя й.
Негодяите я грабнаха бързо и запушиха с кърпа устата й, за да не може да вика.
Почти безсилна от ужас, тя се свлече в ръцете на мъжете, които я бяха хванали.
— Бързо! Да се махаме! — процеди през зъби Ягуара Джексън. — След малко тук ще настъпи истински ад — и те изчезнаха с плячката си в нощта. Познаваха с подробности всяко кътче, така че успяха да достигнат бързо и незабелязано до „Щастливият ангел“ — бара на старата Франка.
В големия салон на кръчмата беше както винаги препълнено. Старата Франка усърдно се грижеше за това да има винаги много посетители. Говореше се, особено сред по-бедните слоеве от населението, че нея човек можеше много лесно да я измами. Тя се правеше, че не вижда, когато някой плащаше само едно питие, а бе погълнал вече десет пъти по толкова.
Старата Франка много добре забелязваше всичко. Но тя се нуждаеше от своите клиенти. Само така можеше да се концентрира напълно върху отмъщението си. Затова жертвуваше цялото си състояние, а то съвсем не беше малко.
Когато преди две години бе освободена от затвора, вече я очакваше нейната част от наследството й. Изчислено в пари, то възлизаше на 80 000 долара и с тях Франка финансираше единствено само своето отмъщение.
За съжаление умът й бе доста размътен. Това, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за отмъщението си, я бе превърнало в душевно болна. Безброй пъти си бе представяла как дон Габриел на колене пред нея ще хленчи за милост.
Но тя щеше безпощадно да го накаже. Със смърт. И то с възможно най-жестоката смърт.
Как щеше да изглежда всичко това в подробности, все още не знаеше.
Нямаше и най-малка представа, как би могла да подмами жертвата в дома си.
Ягуара Джексън трябваше да уреди това вместо нея. Естествено! В замяна той щеше да получи плана на подземния лабиринт.
И така в „Щастливия ангел“ както всяка нощ цареше добро настроение. Затова никой не видя как Джулия Габриел за втори път бе завлечена в подземния затвор.
