тази бъркотия.
Шерифът Уебстър пусна помощника си.
— Ласитър — промърмори той. — Бих бил щастлив, ако това е истина. Но просто не мога да повярвам.
— Познаваш ли го, шерифе?
— Бегло.
— Що за човек е той?
— Дяволски добър е. В това мога да се закълна.
— Човек извън закона ли е?
— Боя се, че да.
— И въпреки това ти го считаш за добър?
Шерифът Уебстър кимна.
— Да — промърмори той. — Говори се, че е извън закона. Но съм чувал необикновени истории за него. И аз самият не мога да кажа нищо повече. Но какво пък — не вярвам той наистина да е в Ел Пасо. Какво ще прави точно тук? — и той угрижено плъзна погледа си по неподвижните фигури. Беше отчаян, защото нищо не можеше да направи. Защото не знаеше нищо за дяволската игра, която бушуваше тук под повърхността.
Ласитър усети как го влачат по земята. Някой бе хвърлил към него ласо или нещо подобно, но той не бе успял да схване добре всичко това.
Просто се остави да го влачат по камъни и трънаци.
По едно време тегленето спря. Той чу шума на реката. Едно кръгло лице се наведе над него. Ласитър веднага го разпозна.
— Лу!
— Как си, приятелю?
Китаецът допря една малка бутилка до устните му. Питието бе парливо. Ласитър веднага почувствува как се възвръщат жизнените му сили.
— Мисля, че имах голям късмет — надигна се той с разкривена усмивка. — Всичко стана толкова бързо. Улучиха ме в главата. После вече нищо не помня. Ти знаеш ли какво се случи там?
— Проследих те тайно — заразказва Лу. — Знаеш ли, изпитвах такова едно особено безпокойство. Бях само на няколко метра от тебе, когато те повикаха. Щяха веднага да те пречукат, ако Джулия беше с теб. И тогава момичето щеше отново да е в ръцете им. Хората на Джексън искаха да те хванат жив, за да могат да те накарат да проговориш. Но точно тогава от другата страна на улицата се появиха хората на Габриел. Разпознах сред тях Винсент. И после внезапно изтрещя първият изстрел. Може би някое от момчетата чисто и просто от напрежение е натиснало спусъка. Имаше късмет, че падна веднага. Сметнаха те за мъртъв и повече не ги беше грижа за теб. Затова и успях да те измъкна в цялата тази бъркотия.
— Как успя да го направиш?
Лу посегна към нещо, което лежеше до него на земята. Беше един навит на руло кожен ремък.
— Роден съм в една област, където има много коне. Още като малко момче се научих да яздя. А също и на това, как се хващат диви коне. Уигурите са измислили много хитри неща. Например този уигурси трик. Да, не само тук е познато ласото. При нас то изглежда малко по-различно. С примката улових десния ти крак. Никой не забеляза как те извлякох в настъпилата покрай тази пукотевица суматоха.
— При пръв удобен случай трябва да ми покажеш този трик.
— Ще ти го покажа. Но сега трябва да преминеш реката. Малко по-нататък има рибарски лодки. Познавам много добре един от рибарите. Ако го помоля, ще те прекара на отсрещния бряг.
— Можеше да се сетиш и по-рано за това.
— И аз така мисля — отвърна Лу. — Но нека все пак бъдем доволни, че още веднъж сме имали късмет. Сега трябва да говориш с дон Габриел. Той трябва колкото се може по-бързо да научи какво се е случило.
— Мисля, че хората му са вече на път към него, за да му го съобщят.
— Не съм толкова сигурен. Под въпрос е дали някой от тях изобщо се е отървал жив.
— Дали всъщност не дебнеха мен?
— Не вярвам. Предполагам, че дон Габриел ги бе изпратил, за да те търсят. Чиста случайност е, че те съзряха, когато бандата на Джексън се опита да те спипа. Аз съм твърдо убеден, че искаха да ти помогнат. Със сигурност щяха да се намесят в решителния момент, ако не беше този изстрел.
Ласитър попипа слепоочието си и едва сега забеляза, че Лу му бе сложил превръзка.
— Може би този прибързан изстрел ми спаси живота — саркастично отбеляза той. — Имаш право, Лу. Сега трябва колкото е възможно по-бързо да информирам дон Габриел за състоянието на нещата.
— Той ще ти окаже нужната помощ.
— Говориш така, сякаш внезапно си променил мнението си за него.
— Той е по-малкото зло — засмя се китаецът. — Джексън е един безпощаден изверг. Дон Габриел е само безсърдечен грабител. Сигурен съм, че ще ти се отблагодари подобаващо, когато отново получи дъщеря си жива и здрава. А тогава и Джулия ще си каже думата.
— И аз така мисля.
Те продължиха покрай речния бряг и стигнаха до един страничен ръкав, където стояха закотвени лодките на рибарите. Между дърветата имаше малки колибки. Китаецът знаеше как да се оправи. Той намери без затруднения колибата на мексиканеца Кристобъл. Кристобъл беше двадесетгодишен. Очите му блестяха дръзко, изпълнени с желание за действие.
— Когато всичко приключи, ще можеш най-сетне да се ожениш за Клара — обеща му Лу. — Ще се погрижа за това да имаш какво да й предложиш.
Кристобъл кимна и поведе двамата мъже към лодката си. След като се сбогува с Ласитър, Лу изчезна безшумно в тъмнината на нощта.
И двамата до известна степен бяха изпълнени с надежда.
Бандата на Джексън отново беше понесла тежки загуби. Това определено я бе направило безпомощна за момента. А Ласитър твърдо можеше да разчита на подкрепа от дон Габриел.
Те нямаше откъде да знаят, че дон Габриел изобщо не смяташе да бъде почтен в случая, защото жилото на омразата към Ласитър бе заседнало твърде дълбоко в гърдите му. А и не подозираха нищо за предателството на русата вещица Рубия, внезапно прозряла големия си шанс.
Русокосата бе добре известна сред персонала на Лу. Затова и по всяко време можеше да получи добра информация от там. С щедро отмерени бакшиши тя се грижеше за това персоналът винаги да е на нейна страна.
И така тя бе разбрала, че едрият чужденец Ласитър се намира в заведението на Лу заедно с една хубава мексиканка. Момичето, което й го бе казало, не считаше това за някакво предателство. Бе го разказало на русокосата чисто и просто от желание да поклюкарства. То не знаеше, не би и могло да знае, каква беда им причинява. А събитията се развиха драматично.
9.
Джордж Винсент и още трима от хората на Габриел бяха останали живи. Винсент се упрекваше за това, че се е намесил.
Все пак целта им беше съвсем друга. Трябваше да отидат до дома на китаеца и да измъкнат оттам Джулия. Русокосата бе разказала на дон Габриел това, което знаеше. В замяна на предателството си тя бе поискала да сключи с него писмен договор. В него между другото бе записано, че донът ще я направи своя жена веднага щом Джулия бъде спасена. А освен това бе уточнена и една доста голяма парична сума, в случай че той се откаже от сватбата. Без да се замисли, дон Габриел подписа всичко, което тя поиска от него.
Тази глупава гъска! Как е възможно да е толкова заслепена? Щеше да си получи по-късно пердаха, който заслужаваше. Дон Габриел не можеше да позволи да го изнудват. Няколко изпечени мошеници вече напразно се бяха опитвали. Но с него бе по-добре човек изобщо да не се захваща.
Всичко това обаче не засягаше Джордж Винсент.
