трябва да имаше нещо особено в себе си. Може би сбръчканото й лице омагьосваше по някакъв начин клиентите.
Джексън забързано излезе с бандитите си навън. Малко по-късно той разпредели мъжете в отделни групи.
Отново се беше поуспокоил. Бе прехвърлил всичко през ума си. Всъщност непознатият чужденец не можеше да му се изплъзне. Ако изобщо успееше да намери някой от малкото изходи, водещи вън от лабиринта.
Или може би щеше да открие друг изход?
Може би все пак наистина бе надарен с някакви свръхестествени сили?
Джексън отново бе обзет от съмнения. Вече не се чувствуваше съвсем сигурен след зловещия разказ на Гада.
— По дяволите! — изръмжа Джексън на себе си. — Не и на мене тези номера! Не можеш да ме изплашиш!
След като си даде кураж, се почувствува малко по-добре.
Инстинктите му на убиец наново се пробудиха.
Очите на Ласитър така бяха привикнали към тъмнината, че той отново можеше да различава контурите на нещата около себе си. И отново се изпълни с увереност. Беше свободен и притежаваше оръжие. Можеше да се отбранява, ако внезапно се появеше някой от онези негодяи. Твърдо бе решен да им даде стабилен отпор.
Джулия се държеше здраво за панталона му. Струваше й се, че е ослепяла. От време на време простенваше приглушено.
Когато достигнаха до едно ново разклонение на подземната галерия, Ласитър още веднъж се спря. Беше като при игра на зарове. Дали щеше да успее да вземе правилното решение?
Реши да поемат по дясното разклонение. Усети дъх на плесен, много по-лош от миризмата, която ги обграждаше досега. Този път въздухът беше тежък и някак си упойващ.
Ласитър неволно си помисли за блато и блатни газове и точно тогава хлътна в лепкавата тиня.
Като че ли с някакви невидими ръце тя го задърпа надолу.
Той се хвърли назад и с гърба си падна отново върху твърда почва.
Джулия изкрещя ужасено. Вкопчи се здраво в него и тази паническа реакция вероятно го спаси да не бъде погълнат окончателно в лепкавите дълбини. Джулия здраво впи ноктите си в него.
— Какво стана, Ласитър? — възбудено запита тя.
— Задръж се така върху мене! — отвърна й той. — С всичките си сили, които имаш. Затънал съм в някаква мочурлива дупка.
Джулия се хвърли с цялата си тежест върху него. Тя изцяло се бе променила. Беше преизпълнена с желание за борба, откакто разбра, че едрият мъж има добри намерения спрямо нея и се е появил наистина като неин спасител.
Край тях издрънчаха железа. Ласитър бе пуснал рязаната пушка на земята и се бе освободил от заграбените револвери. Бяха общо четири. Той знаеше, че всяко едно от тези оръжия скоро можеше да се окаже от жизнено важно значение.
— А сега ме притисни така, сякаш искаш да ме убиеш — засмя се той. — Вложи цялата си сила! Представи си, че съм Джексън.
Тя се нахвърли като бясна. Беше й напомнил за нещо, което още дълго щеше да я преследва. Би предпочел да й го спести, но в една такава ситуация всякакви средства за него бяха оправдани.
Джулия действително така здраво го притисна към пода, сякаш наистина искаше да го убие.
И по този начин той получи необходимата му опора, за да освободи краката си от всмукалата ги тиня.
Когато най-сетне успя да го направи и усети как по лицето му полепнаха пръски тиня, се чу един отвратителен звук.
Но сега това нямаше никакво значение.
Запъхтян и изтощен, той полежа така известно време. А момичето лежеше върху му и се притискаше към него.
Но сега вече съвсем не така, сякаш искаше да го убие, а по-скоро преизпълнено с любов.
— О, Ласитър! — прошепна тя. — Скъпият ми Ласитър!
И притисна устните си към неговите.
Целувката му подействува като живителен еликсир. Той внезапно усети как предишните сили отново се надигат в него.
Обгърна Джулия с ръце и я притисна здраво към себе си.
— Ти си чудесна — прошепна той. — Да се надяваме, че скоро ще успеем да се измъкнем оттук.
— Ако изобщо някога успеем — въздъхна тя. — Тогава бих била доволна.
Те се изправиха и тръгнаха обратно. Когато отново достигнаха разклонението, поеха в другата посока.
Този път Ласитър се движеше значително по-предпазливо. Беше му ясно, че тук на всяка крачка можеха да дебнат какви ли не смъртоносни опасности.
Напредваха безкрайно бавно. Изгубиха всякаква представа за изминалото време. Колко ли дълго бяха вече тук, долу? Дали навън отново не бе настъпил ден?
Дали изобщо някога щяха да видят отново дневната светлина? Или може би вече бяха погребани живи? Ласитър неволно си спомни за онзи зловещ разговор между убийците.
Те продължиха нататък в тъмното. И тогава той почувствува отнякъде хладен полъх. Това не беше спареният дъх на плесен от подземните галерии, не, това беше свеж земен въздух.
Ласитър спря.
Джулия стисна здраво раменете му. Беше се блъснала в гърба му и имаше нужда от неговата опора.
— Какво има?
— Близо сме до целта — прошепна й той. — Спокойно, сега запази пълно спокойствие, Джулия! Някъде напред има изход. Но мога да си представя, че там вече ни дебнат.
Тя внезапно притисна устните си до ухото му и го целуна по брадясалата буза.
— Какво си наумил?
Беше се променила невероятно. Нямаше и следа от предишната страхливост. Изглежда, преживяното заедно с него приключение я бе направило вътрешно силна.
— Можеш ли да боравиш с револвер? — запита я той.
— Знам какво трябва да се направи, но не вярвам да улуча.
— Това не е толкова важно. Главното е да се вдигне врява — той сложи един „Колт“ в ръката й.
— Ако се наложи, трябва само да натиснеш спусъка — прошепна й. — Ще останеш в прикритието и щом потрябва, просто ще стреляш право в целта. Само не се излагай на опасност!
После й обясни как да действува. Тя изглеждаше много решителна.
— Имам доверие в теб, Ласитър — и отново го целуна.
Излъчваше невероятна страст. И воля за живот.
Харесваше му все повече и повече. Той с мъка се отдели от нея.
— Сега ще тръгна напред. Изчакай тук, докато ти дам знак!
Някъде напред трябваше да има изход. Полъхът ставаше все по-силен и свеж.
И изведнъж Ласитър видя кръглия процеп и през него — звездното небе над себе си. Впрочем то вече бе започнало да просветлява. Не беше тъмно, а по-скоро бледо, с някаква неопределена сивота.
Наближаваше утрото.
Ласитър наподоби цвърченето на мишките. Звучеше твърде сполучливо.
Джулия се плъзна безшумно, като сянка, при него.
Той постави пръст върху устните й.
Ослушаха се. Минутите минаваха. Отвън не се чуваше никакъв подозрителен шум.
Ласитър й даде да разбере, че трябва да остане все така тихо на мястото си. Докосна револвера в ръката й и Джулия кимна в отговор.
