невясто! Гален сън се яве стори, невясто! Сън — и галена надежда, невясто! с добра чест — добра посреща, невясто!“ Милите думи мило изпяни — грижна невяста в скръб разтушена, с сълзи на очи, в устни цалува галена рожба първородена. Благо усмихнат, старий стопанин тихом пристъпи при коледари, от шарен пояс вади кесия — да се за песен отплати с дари. Ала не иска сам станеника дари да земе и се отмята… Стар баща нещо со глава кивна, поглед извърнал, накъм момата. Сетено пръпна тя да излезе, като из гняздо препелка плаха… А коледари момка напети заобиколиха и тъй припяха: Първа зареда Птички пеят, в небо грей зорница, лудо-младо! С зори пада утренна росица, лудо-младо! тебе още няма! Мило либе за милувка чека, лудо-младо! Превара голяма! За час грее нанебо зорница, лудо-младо! За час трае бисерна росица, лудо-младо — и до час я няма! С дене имот, а с години радост, лудо-младо! С дене живот — с дене ли е младост, лудо-младо! Превара голяма! Хор Време — най-бързия кон на света, гони нощта — тежко му, който остава той току-тъй да минава. Никога той се не връща назад! Момко ле млад, хващай за гривата коня — с него честта се догоня. Втора зареда Остави си лудо-младо на бачия рудо стадо — яхна коня, слезе в село. С китка сминова на чело, в път застигна мома мала на седенки закъсняла. Викна лудо отдалеко: „Чакай, момне, по-полека, заедно да идем двама!“ — Не е дума, ни измама, по мен стара майка иди — бягай, лудо, ще ни види! — Мома бърза и нехае; момку сръце бий, играе, като в чаша руйно вино. „Варай, варай, детелино, верни ли са думи тие?
