Ясен месец облак крие — и да иди, що ще види!…“ Стигнаха до равни двори: мома сегна да отвори, да отвие заключари, — лудо сегна и превари — от чело й китка дръпна… Виком мома вкъщи пръпна: — Помощ, помощ, дружки млади, лудо китка ми укради! Лудо-младо уловете, тук при мен го доведете, сама ази да посегна, да обвържа, да обтегна, с руса коса враг неверни — да го стрелям с очи черни, с тънки вежди да го бия, с али устни да го пия, нек’ се учат луди-млади как се росна китка кради! Хор „Пълна къща — пълен кош!“ — Мятай, момне, шарен пош! Дар от сърце кой що може. — „Честит да е празник божи!“ Отдели се от другари бърза коледарка спретна и на момъка през рамо шарения пош преметна… А сред смях и глъч голяма пак запяха коледари. Хор Доста, доста, лудо-младо, яхна коня, коня яхна, лудо-младо, вятър гони — знойно пладне по беленки! Доста, доста, лудо-младо, моми люби, моми люби, лудо-младо, време губи — тъмни нощи по седенки! Сладката песен още не изпели, и се открехна тихом вратата — шарена плоска вниса момата, за песнопойци в жад прималнели. Редом по редом тя ги обхожда, с блага им дума плоска подава — дружки с шеговен усмех задява, пред момци ником очи привожда. Смях и глъч. С честити дари момъка им пош подава… И честитенье запяват на момата коледари. Първа зареда Подранило утром, вечер не захожда ясно слънце, спряно грее, та прегаря; грижна майка равни двори се разхожда и на свойго сина тихом отговаря: „Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна на душа, на сърце, та се тъй забрави? Време е усилно и пора е страдна, а ти не захождаш! — Та какво направи по Добруджа пуста младите овчари, в Загоре с кервани друмници по друма, в равна Румания весели жътвари, и грижни невести беленки по Струма?“ — Ох, съгледах, майко, долу во Загоре първинка денойка, по-ясна зорница, — кат паун ми ходи по широко дворе с златни треперушки на руса косица.
