Модри очи греят изпод вежди вити, горят али устни, поглед дваж прегаря, росна китка вие, росна кити, не китката нея — китка тя отваря! Трепката треперушки на руса косица — трепка клето сърце, та го мир не снайда. В желба и омая за ясна зорница, забравих, не сварих увреме да зайда! Втора зареда Паднала е тъмна мъгла на момини равни двори; не е било тъмна мъгла най са биле китни свати, да сватуват малка мома. Хор Дори тъмна нощ тъмнее, трае мъгла над полята, на момците над душата, дори мома се момее! Втора зареда Отговарят китни свати: „Вий имате едно перо, едно перо чисто злато; ний имаме друго перо, дайте вашто, да ковеме от две пера един венец!“ Хор Зора зори, ден настана, слънце грейна в небесата, — млади момку на душата от мъгли ни след остана. Втора зареда Отговаря стара майка: „Малка мома нашто злато, земете го, ковете го — ако чест е, нека стане от две пера един венец!“ Първа зареда Сив сокол се в небо вие следом бяла гълъбица: — няма дека да се скрие ранена в сърцето птица. Че залетя, че удари в равни двори с три огради де невести стелят дари… Пръпнаха невести млади, свиха мрежа свиленица, тънки дари свило-злати, — та хванаха гълъбица и сокол бързокрилати. Тръгнаха ми низ-по село, метнаха им и на двата — сив соколу смин на чело, гълъбици було злато. Около им стари свати, следом честна кумащина; нея води девер млади, него весела калина. Пряпорци се гордо веят; кой де срещне поклон прави: — да домуват, да живеят
