не барабанеше. Но и без това личеше, че не е развълнуван. Преди винаги ми се е струвало, че нещо го тревожи, нещо го гнети… Такава тревога, която кара хората години наред да се усмихват и да разказват безкрайно за мечтите си, дето нямат нищо общо с действителността… Но вчера той беше спокоен. Поседя малко — мълчалив и вглъбен в себе си… Вероятно мислено разговаряше с мен. Впрочем често се случва двама души да седят дълго един срещу друг и да мълчат. На страничния наблюдател може да му се стори, че те наистина не разговарят. А всъщност те не само говорят, но и спорят… И Зенон Джабез мислено разговаряше с мен… Разбираш ли? После рече: „Остани със здраве, меластър Даниел.“ „Довиждане“ — отвърнах му аз. „Тази наша среща може би ще е последната“ — продължи. „В такъв случай да пием.“ „Не, сега не може — отказа той. — Сега не мога да пия.“ Поинтересувах се да не би да има намерение да си заминава. „Да“ — отвърна той, стисна ръката ми, тръгна и застана пред банковото гише. Готвеше се да отпътува и този път сполучи… — въздъхна администраторът. — Бъди жив и здрав, приятелю Нерсес. Прости ми, че днес дрънкам много. Повярвай ми, не съм пиян. Работата е там, че тази смърт ми подействува ужасно. По-добре да не бях го срещал вчера!
— Често ли напускаше Виланк?
— Често?… Да, няколко пъти. И всеки път на тръгване казваше, че едва ли ще се върне пак. Но отново се връщаше и винаги ме молеше да го настаня на третия етаж, в предпоследния апартамент. Той беше постоянният му наемател. Вчера, когато си тръгна от банковото гише и ми махна с ръка за „сбогом“, аз извиках подир него, че ще запазя апартамента. „Този път вече няма да се върна — отговори той. — Твърдо няма!“ И се качи горе.
— Значи твърдо заяви: „Няма да се върна повече?“
— Да. Сега увери ли се, че е предчувствал нещо? — Администраторът изтри с широката си длан потта от челото си.
Нерсес Мажан кимна утвърдително.
— Като свърши дежурството ми, се преоблякох и вече се готвех да си тръгвам, когато неочаквано на стълбището ме пресрещна камериерът на третия етаж и със странен глас ми съобщи: „Убили са човек.“ Каза го някак напевно. „Джабез ли?“ — запитах го аз. Вероятно ще попиташ как тъй изведнъж се сетих за него? Джабез сам ми внуши тази мисъл. Да! Той знаеше, той го очакваше и със завидно хладнокръвие тръгна към непредотвратимото. Да…
— После?
— Веднага съобщихме в полицията.
— Разпитваха ли те?
Администраторът учудено погледна Нерсес Мажан.
— Ами как иначе! — отвърна той. — Първо — дежурният в полицията, а после — тази жена… Линда.
— Ти разказа ли им всичко това?
— Ако се позаинтересуват, мога и да им го разкажа. Но когато изказах мнението, че Джабез е предугадил събитието, Линда веднага ми благодари и ме изпроводи… А според мен най-важното е, че Джабез предчувстваше. Така ли е?
— И аз мисля тъй — отвърна Мажан. — Въпреки че не вярвам на предчувствия.
— Пък аз вече вярвам — заяви администраторът. — Ти не можеш да си представиш какъв беше изразът на очите и лицето му, когато ми каза, че заминава завинаги.
Мажан машинално вдигна чашата и пак я остави на масата.
— Може би ще е по-добре да слезем в избата? — смигна му администраторът. — Естествено, там няма да намерим такова вино, но…
— Друг път ще отидем — отказа Нерсес. — Сега не си струва да си разваляме вкуса от президентското вино.
— Вярно — зарадва се администраторът и отново притисна ръце до гърдите си. — Не си струва. Много е приятно да се разговаря с теб.
— Благодаря.
— Искрено ти казвам, че много отдавна не бях сядал да побъбря на бутилка вино. Олекна ми на душата. Мислиш, че хората се интересуват какво мисли този или онзи за дадено събитие? Никак! Принуден си да слушаш само себе си…
Нерсес Мажан се изправи.
— Искаш ли да видиш апартамента? — Администраторът мина зад стъклената преграда и протегна ключ-шифъра на аптекаря. — Камериерът на етажа ще те придружи. Да, мили мой, в началото ни се струва, че нашата продължителна младост е безкрайна. Търпим всичко, отлагаме… Минават и заминават десетилетия, столетия и в един прекрасен ден виждаш, че времето се е изчерпало и ти си останал сам- самичък в този свят… И едва тогава проумяваш, че си прекарал целия си живот в самота. Запомни това. Както виждам, решил си да пускаш брада?
— Да — отвърна аптекарят и взе ключ-шифъра. — Значи на третия етаж?
— На третия, миличък, на третия — рече припряно администраторът Даниел.
— Как е? Харесва ли ви?
Нерсес Мажан по навик сви рамене, което означаваше „нормално“. Камериерът стоеше във вестибюла. Аптекарят го погледна изкосо, опитвайки се да разбере ще може ли да изкопчи нещичко от този човек с огромна глава и бяла гривеста коса.
— Спокоен етаж — каза Нерсес. — Тук винаги ли е така?
— Да, меластър — дебелите устни на камериера едва помръднаха. — Общо взето, е спокойно. А днес — още повече… Защото сега на този етаж има много свободни апартаменти. След вчерашното произшествие… — Камериерът неочаквано млъкна.
— Намеквате за убийството, нали? — с равен, безразличен глас уточни Нерсес.
— Учудвам се, че сте знаели всичко и сте се съгласили да живеете тук — почти шепнешком изрече камериерът.
— Че какво от това?…
Камериерът се оживи, устните му замърдаха по-бързо.
— И аз тъй казвам — какво от това?… Но след вчерашния случай мнозина напуснаха апартаментите си. Ако продължава така, етажът съвсем ще се опразни. Може би ще промените решението си?
— Едва ли.
— Повярвайте ми, че такива апартаменти в Капелата са само пет, защото те са специални и се предоставят само на високопоставени клиенти.
— Аз не съм от високопоставените — отвърна Нерсес Мажан.
— Вероятно са направили изключение, като са взели предвид положението сега — устните на камериера продължиха да мърдат по инерция дори когато той замълча. След кратка пауза продължи: — Тук имате възможност чудесно да се позабавлявате…
— Точно това желая.
— От този апартамент ще имате рядката възможност да наблюдавате живота на всички останали наематели — камериерът понижи глас. — А на света няма нищо по-приятно от това, да гледаш отстрани какво прави човек, когато е уверен, че е сам в стаята си. А когато са двама?!… Представяте ли си?
Понякога при нас отсядат високопоставени клиенти и живеят тук под чуждо име.
— Убедихте ме — усмихна се Нерсес Мажан. — След ден-два ще се преместя тук.
— Защо толкова късно?… Не е ли по-добре още днес?…
— Не е — каза Мажан. — Имам неотложна работа… Искам непременно да намеря и… — Той помълча малко и като човек, който е открил нещо важно, се вгледа внимателно в едрото лице на камериера. После му подаде една петачка.
— С какво мога да ви бъда полезен? — размърда устни мъжът.
Мажан седна в креслото и с лек жест покани и него в стаята.
— Бих искал, драги…
— Аграм, меластър, Аграм се казвам.
— Драги Аграм, бих желал да се срещна с човека, който вчера пръв е видял убития. Казаха ми, че това
