е бил камериерът на етажа.
— Вярно е.
— И къде мога да го намеря? Още днес!
— Няма нищо по-лесно от това, меластър. Аграм, криво усмихнат, разгледа пръстите си, сетне размърда устни и дрезгавият му глас стигна до Мажан.
— Важна работа ли имате с него, меластър?
— Да.
— От него искате да научите нещо по-интересно за вчерашния инцидент, нали?
— Отгатнахте.
— От полицията ли сте?
— Не, драги Аграм. С полицията не съм имал и не искам да имам нищо общо.
— Аз също, меластър.
— Тогава как да се срещна с него? Може би вие ще го изпратите?… — Нерсес Мажан се замисли за миг. — Изпратете го в аптеката на улица „Голямо куче“… Там има само една аптека. Нека попита за Нестор.
— Вие Нестор ли се казвате, меластър?
— Не, но нека потърси Нестор.
— Непременно ли трябва да дойде в аптеката?
— Можем да се срещнем, където той поиска, но на всяка цена още днес.
— Какво по-точно ви интересува, меластър? Нерсес запази самообладание и с привидно спокойствие продължи:
— Чух, че вчера този камериер видял едно момиче да излиза от апартамента на убития. Бих искал…
— За Урсула ли става дума?… Разбира се, меластър… Аз вече му бях пратил закуската: той обичаше да закусва след обяд, имам предвид покойника. После отидох да сервирам… До стълбите видях Урсула. Току-що беше излязла от апартамента на убития и се бе спряла за миг… Забелязах, че е силно развълнувана. Да, да, меластър, не ме гледайте така, защото този камериер съм именно аз… И утре, и вдругиден пак ще бъда аз… Точно така: момичето бе изплашено и развълнувано. Притискаше ръце към гърдите си също както нашия администратор, който има такъв навик.
Аграм млъкна за миг и дълбоко въздъхна. Мажан забеляза, че той се намръщи и по лицето му се появиха бръчки.
— Защо е била развълнувана? Какво си помислихте в този момент?
— Нищо особено. Тук толкова често стават дребни, незначителни лични трагедии, че човек свиква да не обръща внимание на такива неща. Тя не ме забеляза… и бързо се запъти към апартамента си. Живееше до жилището на убития.
— Като Оскар?
— Вие знаете много повече, отколкото предполагах… макар и да ме уверявате, че нямате нищо общо с полицията.
— Аз съм аптекар.
— Дори и да сте от полицията, няма значение. Вчера дадох показания пред следователя. Неприятно е, когато не разказваш спонтанно, а се напрягаш да си спомниш подробности, които уж могат да помогнат на следствието. А когато се стараеш, неволно си измисляш някои неща.
— Моля ви да разказвате не като пред следовател.
— С удоволствие… — След всяка пауза камериерът примлясваше с дебелите си устни. — И така, всичко това трая няколко секунди. Помня, че веднага отидох в апартамента на покойника. Вратата беше открехната. Влязох. Трапезарията беше празна.
— Това не ви ли разтревожи? — полюбопитствува Мажан.
— Защо?… Бях уверен, че след като е изпратил момичето, Зенон се е прибрал в спалнята да се преоблече. Сервирах закуската и подредих масата, както се полага, после се обадих, че всичко е готово и меластърът може да закуси. Друг път той ми благодареше от спалнята и аз си отивах. Но вчера упорито мълчеше. И как би могъл да ми отговори, щом вече е бил мъртъв. Уж случайно се приближих до спалнята и надникнах вътре. Видях, че леглото е оправено, а Зенон го няма… Отново се обадих, но този път извиках. Но когато човек е мъртъв, може ли да ти отговори, ако и да крещиш с пълно гърло?
— Естествено, че не — съгласи се Нерсес Мажан, защото камериерът дишаше тежко и чакаше отговор.
— Чак тогава нахълтах в спалнята. Мъртвецът седеше в ъгъла на дивана, отпуснал глава на рамото си. В първия миг нищо не разбрах. Само почувствувах, че се е случило нещо лошо, но се боях да разбера какво. После погледнах пода и видях локва незасъхнала кръв, която се бе стекла от слепоочието му. Разбрах, че са го убили. Меластър, ужасно е, когато убият човек.
— Да.
— После съзнанието ми се проясни — Аграм се усмихна и дебелите му устни очертаха дъга на едрото му лице. — Казвам „проясни се“, защото ми се струваше, че сякаш е в мъгла… И тогава изскочих от апартамента на убития, за да повикам полиция. Едва стигнах до стълбите и някой сякаш ме подсети, че не трябва да изпускам от очи девойката до пристигането на полицията. Върнах се и заключих отвън вратата на апартамента й. Бях уверен, че тя е пречукала Зенон.
— Защо мислиш така?
— Кой друг може да бъде? — попита недоумяващо камериерът. — И тъй, затичах се надолу по стълбите. Отдавна не бях тичал така. През това време някой вече се беше обадил в полицията. После… — той се усмихна доволно — разпитаха мен. Следователката е много красива жена, меластър… В живота си не всеки има щастието да говори с такава красавица. Но когато отидоха да потърсят девойката, оказа се, че апартаментът й е празен. Тя беше изчезнала. Е, какво ще кажете на това?
— Нищо — отвърна Нерсес Мажан.
— Как така нищо?… Това не ви ли учудва?
— Малко.
— Тъжно е, когато убият човека в собственото му жилище, без да му дадат възможност поне да закуси — промълви камериерът. — Но мигар това може да е причина посетителите да не искат да живеят тук? Вие кога ще се пренесете? Вашето идване ще има важно психологическо въздействие.
— Ще видим… След ден-два — машинално отвърна Мажан. — Ако, разбира се, дотогава не се случи нещо неочаквано.
Камериерът се намръщи. Лицето му се набръчка сякаш се готвеше да заплаче.
— Ех, меластър… Хората, изглежда, си приличат. Напразно се разприказвах… Обаче имайте предвид, че за такова жилище понякога се чака с месеци.
— Ще видим — повтори Мажан. — Може и да не се случи нищо изненадващо. Нищо не мога да кажа.
Той се спря на изхода, погледна замислено камериера и му подаде още една банкнота.
Лицето на Аграм светна.
— Благодаря, меластър. Ако успея да си спомня или да чуя още нещо, непременно ще дойда в аптеката на улица „Голямо куче“ и ще потърся Нестор. Доволен ли сте, меластър? Моля…
Когато дискът на Синьото слънце се затъркаля по гъстите сиви облаци, на небето ярко запламтя Оранжевото слънце.
„Поне да завали“ — помисли си Нерсес.
Облаците бързо се сгъстяваха, но вместо да помръкне, денят се обагряше от оранжевите лъчи в невероятни оттенъци.
„Поне за пет минути… няколко капки.“
Дъждът така или иначе щеше да донесе някаква промяна, а Нерсес Мажан с цялото си същество изпитваше необходимост от промени.
Той пак погледна към облаците, повъртя се безцелно из стаята, излезе в коридора, после се втурна в спалнята, сетне реши да слезе долу, да побъбри с Нестор, но след миг промени намерението си и се озова в
