библиотеката. Той взе малкия калъф и го отвори. Черната флейта с лъскавите копчета блесна върху тъмната кадифена подплата. Този блясък криеше мелодия, която всеки миг можеше да се втурне навън. Нерсес Мажан погледна едно копче, в чиято огледална повърхност се отразяваха библиотеката, картините по стените и миниатюрните полилеи на тавана. Ако натиснеш копчето, стаята щеше да се изпълни със звуците на флейтата — възхитителни, неповторими.
Нерсес Мажан припряно затвори калъфа и го сложи на писалището.
Не си струваше, не си струваше заради такъв нищожен повод да изгуби единствената мелодия в света, макар че загубата можеше да се компенсира с намирането на единствения изход от положението, който Мажан бе започнал да търси още щом излезе от Капелата.
Да, изход имаше. Нерсес Мажан не се съмняваше в това. Но трябваше да узнае в каква посока да тръгне, в кое да се съсредоточи, та на пътя му да не се изпречи неочаквано някоя стена. Да узнае… Но как, от кого? Значи трябва да разпитва. И най-важното: какво да стори, та Урсула да проговори?
Нерсес Мажан погледна часовника си. Работният ден още не бе свършил и той би могъл да завари Линда в централното управление на ПОСИЗУ.
Аптекарят потърси в джобовете си телефонния номер на следователката и сетне взе видеофона.
Отначало чу гласа на Линда Ло и след миг на белия екран се появи лицето й.
Дъждът леко барабанеше по стъклата на прозорците. Нгрсес Мажан се усмихна.
— Защо да не може? — отвърна Линда Ло, като изслуша молбата му за свиждане с Урсула. — Дори и сега.
Дъждът се усили.
— Защо се смеете така? — попита го следователката.
— Вали дъжд — отвърна Нерсес. — Не обичате ли дъжда?
— Май че не… Като вали, работата ни се затруднява.
— Ох… наистина — възкликна Нерсес Мажан.
— Ако не съм тук — каза Линда Ло, — вземете разрешение за свиждане от дежурния. Надявам се, че ще убедите момичето да не мълчи. Безсмислено е.
— Ще видим — рече Нерсес. — Ще се постарая.
Четвърта глава
Сивото облачно небе тъй се беше снишило, че сякаш докосваше покривите на по-високите сгради. Ръмеше дъжд: тихо, кротко. Само водата, стичаща се по водосточните тръби, тържествено разнасяше тъжния химн на дъжда. Под тази мелодия, вдигнал яката на шлифера си, вървеше Нерсес Мажан и хранеше надежда, че на връщане дъждът ще спре, а той ще може да се разхожда свободно, необременен от грижи.
А сега бързаше. От двора на двуетажната къща, към която се бе запътил, изскочи с бясна скорост кафява закрита кола и се понесе по локвичките. Нерсес Мажан се отдръпна, за да не се измокри от пръските, и притиснат към каменната ограда, изпрати с поглед отдалечаващата се кола. После пъхна ръце в джобовете на шлифера си, не се огледа, влезе в двора и решително натисна тежката врата на централното управление на ПОСИЗУ.
Без да се интересува дали Линда Ло е там, той обясни на дежурния целта на посещението си, получи пропуск и някои указания за поведението, което трябва да се съблюдава при свиждане с хора под предварителен арест, и се запъти към приземния етаж.
Коридорът, по който вървеше, беше осветен от ярки лампи, скрити в малки ниши. Докато съобрази накъде да свърне, до него се приближи нисичък, дебеличък надзирател, който, изглежда, бе вече предупреден за посещението.
— Моля, меластър — рече той, без да поглежда Нерсес Мажан, защото за това бе нужно да се извърне. Но той беше горд човек и надзирател в ПОСИЗУ. — Аз ще ви придружа.
Надзирателят мина напред. Стъпките му кънтяха уверено в тихия коридор. Сякаш дълго се беше упражнявал стъпките му да отекват респектиращо за посетителя и съдбовно за онези, които се намираха в килиите — тоест да им известяват, че идва представителят на силата и властта.
— Какъв сте на арестуваната? — попита той и погледна Мажан изкосо.
— Приятел.
— Упорита жена. Изглежда, още дълго ще ни мъчи. И положението на Линда Ло не е за завиждане. Но каквото и да разправят, тя има здрави нерви.
— Урсула ли?…
— Не, за Линда става дума. И Урсула не й отстъпва. И все пак какъв сте на Урсула?
— Казах — приятел.
— Не се сърдете, меластър. Стори ми се, че не съм чул точно. Тукашните обитатели обикновено нямат приятели… — Той спря пред една от вратите, набра шифъра и издърпа резето. — Влезте, меластър. Не забравяйте, че времето за свиждане е ограничено.
— Няма да забравя — обеща Нерсес.
Вратата тихо щракна след него.
Урсула бе седнала на кревата, опряла лакти на възглавницата на коленете й. Мислеше. А може би мечтаеше!? Тя чу щракването на бравата, но не се обърна.
— Добър ден, Урсула…
Тя май си мислеше, че има слухови халюцинации.
— Урсула!…
Девойката не издържа, обърна се и възкликна сподавено.
— Нима си ти?…
На Нерсес Мажан му се прииска да й каже нещо ласкаво и нежно, но само успя да кимне.
— Ти дойде!… Усещах, че няма да ме оставиш. Чаках. Не вярвах, но чаках.
— Оплакаха ми се, че си престанала да говориш.
— Не говоря с тях, Нерсес.
— Значи с мене ще разговаряш?
Урсула се усмихна приятелски.
— Кажи, само мене ли очакваш?
Тя кимна.
— Може би и Оскар?
Урсула стана, отстъпи мястото си на Мажан и се доближи до стената срещу леглото.
„Дявол да го вземе, избързах. Сгреших и толкова. Не може така изведнъж… Може да не разговаря с мен…“
Урсула стоеше на един крак, а другия го бе сгънала в коляното и с него се опираше на стената. В тази непринудена поза тя изглеждаше независима. Мажан забеляза, че нагръдният й доспски знак е загубил ясните си очертания.
— Знаеш ли нещо за Оскар? — глухо промълви Урсула.
— Нали вчера ти го чакаше в аптеката?
— Къде е сега той?
— Сега ли?… Не зная. Вероятно се тревожиш, че вчера той не дойде? Май сте се били уговорили? Предполагам, че е закъснял, защото бе тръгнал да дири клиенти за спомените си. Бакалинът Теофил му обещал да свърши тази работа…
— Оскар дойде ли в аптеката все пак? — попита Урсула. — И кога?
— Посред нощ… Жалко! В този момент не се сетих, че е дошъл да се срещне с теб. Иначе щях да го поканя, защото ти още не беше заспала. Можехме да останем заедно до сутринта. Този Зенон е постъпил твърде некрасиво. Етично ли е да докараш човека, който ти е бил партньор в продължение на шест години, дотам, че да се реши да продава спомените си. Недостойна работа! Колко струва човекът без своите спомени? А знаеш ли защо Зенон изведнъж е решил да не връща спечелената сума?…
Урсула така енергично разтриваше ръцете си, сякаш бе премръзнала.
„Говори де, говори!…“
