Сега е мой ред да я зяпна, после решавам, че това е съвпадение. Или пък не съм я чул вярно. Гърдите още ме болят, а мускулите ми са вцепенени от предизвиканите от тазера спазми.
— Дайте ми устройствата — казвам им аз.
Жените ми подават шлема на Хадес, тазерната палка, преобразяващата гривна и телепортаторния медальон. Вдигам палката, сякаш за да ги задържа на разстояние, и питам:
— Какъв е планът ви?
— Съпругът ми няма да ми повярва, ако му кажа, че богинята Афродита се е явила и е отвлякла Скамандър и дойката за заложници — осведомява ме Андромаха. — Хектор цял живот служи на тия богове. Той не е егоист като оня мъжеубиец Ахил. Хектор ще си помисли, че боговете просто го подлагат на изпитание. Освен ако Афродита или друг бог не убие сина ни пред свидетели, пред самия Хектор. В такъв случай гневът му ще е безграничен. Защо не уби сина ми?
Нямам думи да й отговоря. Затова Андромаха отговаря вместо мен.
— Ти си сантиментален глупак — изсумтява тя. — Казваш, че Скамандър ще бъде хвърлен върху скалите, ако не промениш плановете на боговете.
— Да.
— И въпреки това отказваш да убиеш детето, което и без това е обречено да умре, въпреки че от това зависи целият ти план да сложиш край на тая война и да спечелиш собствената си битка с боговете. Ти си слабохарактерен, Хок-ън-берииии.
— Да — повтарям аз.
Хекуба ме кани да седна, обаче аз оставам прав, с тазерната палка в ръка.
— Какъв е планът ви да прекратите тая война? — питам ги. Почти ме е страх от отговора. Дали Андромаха ще убие родния си син, за да постигне своето? Взирам се в очите й и още повече се ужасявам.
— Ще ти разкрием плана си — отвръща старата царица Хекуба, — но първо трябва да ни докажеш, че тия последни две божествени играчки работят. — Тя посочва преобразяващата гривна и медальона.
Като държа под око всички, си слагам гривната. Индикаторът показва, че остава по-малко от три минути време за преобразяване. Използвам сканиращата функция, за да наблюдавам Хекуба, после задействам устройството.
Истинската Хекуба изчезва, когато заемам пространството на нейната квантововероятностна вълна.
— Сега вярвате ли ми? — питам с гласа на Приамовата съпруга. Вдигам китката си — китката на Хекуба — и им показвам преобразяващата гривна. Изваждам тазерната палка изпод дрехата й. Четирите останали жени, даже Елена, ахват и отстъпват, смаяни, като че ли съм посякъл старата царица с меч. Сигурно още по-смаяни — защото добре познават смъртта от меч.
Прекратявам преобразяването и Хекуба се появява на предишното си място. Тя премигва, макар да знам, че няма чувство за изминалото време. Петте жени почват да си говорят. Проверявам виртуалния индикатор на гривната. Остава две минути двайсет и осем секунди време за преобразяване.
Окачвам телепортаторния медальон на шията си. Поне това устройство като че ли няма енергийно ограничение.
— Искате ли да се телепортирам някъде и да се върна, за да ви докажа, че и това нещо работи? — питам ги.
Хекуба е възвърнала самообладанието си.
— Не — отвръща тя. — Плановете на всичките — и твоите, и нашите — ще зависят от способността ти незабелязано да ходиш на Олимп и да се връщаш. Можеш ли сега да ни заведеш там?
Пак се поколебавам.
— Мога — казвам накрая. — Но шлемът на Хадес осигурява невидимост само на един. Ако взема една от вас със себе си на Олимп, ще я видят.
— Тогава трябва да донесеш тук нещо, което ще докаже, че си бил на Олимп — настоява Хекуба.
Разпервам ръце.
— Какво? Цукалото на Зевс ли?
Петте жени отново отстъпват назад, сякаш съм извикал някаква мръсотия. Спомням си, че — при това съвсем основателно — богохулството не е популярен спорт като по мое време в края на XX век. Тия богове са истински и ако ги обидиш, трябва да си носиш последиците. Поглеждам стените и се надявам, че оловото наистина ни скрива от Олимп — не заради майтапа с цукалото, а защото, изглежда, заговорничим за богоубийство.
— Когато бях при Афродита по време на съвета на боговете, забелязах, че богинята вчесва разкошната си коса с красив сребърен гребен, изкован от някой бог — тихо казва Елена. — Иди в нейните покои на Олимп и го донеси.
Понечвам да им напомня, че Афродита в момента кисне в лечебна вана, обаче разбирам, че това няма значение. Гребенът й едва ли е във ваната с нея.
— Добре — съгласявам се, стискам медальона и взимам шлема на Хадес. — Да не отидете някъде, докато ме няма. — Преди да задействам медальона, си бях сложил качулката и гласът ми трябва да е прозвучал от пустотата в мига преди телепортирането.
Не знам със сигурност къде са личните покои на Афродита — тя сигурно живее в някоя от ония бели, големи колкото храмове сгради край кратерното езеро — ала помня, че когато ме повика при себе си и едва не ме съблазни, когато ми нареди да убия Атина, музата ме беше завела при Афродита в помещение до великата зала на боговете. Ако това не са личните й покои, поне е апартамент, който държи до залата на боговете, нещо като олимпийска временна квартира.
Материализирам се във великата зала и затаявам дъх.
Многобройните мецанини пустеят, в залата цари сумрак и грамадният холографски басейн е черен. Неколцина богове обаче са там, включително Зевс — бях си мислил, че е на Ида и наблюдава сечта на Илионското бойно поле. Царят на боговете седи на високия си златен трон. Наблизо стоят неколцина богове, сред които Аполон. Всички са високи поне по три метра. Аз съм на дванайсетина метра от тях и съм невидим под шлема на Хадес, обаче едва не се телепортирам, толкова ме е страх, че ще чуят дишането ми. Но вниманието им е насочено към нещо друго.
Пред и под трона, в средата на кръга от богове, виждам нещо, което прилича на гигантски очукан метален рак, голям колкото форд „Експедишън“, две футуристични устройства и малък лъскав смътно хуманоиден робот. Роботът говори — на английски. Боговете слушат, обаче са недоволни.
38.
Атлантида и в земна орбита
— Не разбирам защо постчовеците са нарекли мястото, към което сме се запътили, Атлантида — рече Харман.
— Не мога да твърдя, че някога съм разбирала повечето от постъпките на постчовеците — отвърна седналата на пулта Сави.
Деймън бавно дъвчеше своята една трета от последното останало хранително блокче.
— Какво му е странното на името Атлантида?
— На картите от Изгубената ера Атлантическият океан е големият воден басейн на запад оттук, отвъд Херкулесовите ръце — поясни по-възрастният мъж. — Ние се намираме в котловината на някогашното Средиземно море. Това не е Атлантическият океан.
— Нима?
— Да.
— И какво от това?
Харман сви рамене и премълча, ала Сави отговори:
— Възможно е постчовеците да са кръстили така тукашната си база на шега. Като че ли си спомням обаче, че един писател отпреди Изгубената ера, Платон, говори за град или царство с името Атлантида в тия райони, още когато тук е било вода.
— Платон — замислено повтори Харман. — Натъквал съм се на това име в книгите, които съм чел. И веднъж видях една странна рисунка. Куче. Не, то май беше Плуто.
