Илион

Сави кимна.

— Голяма част от значението на иконографията от Изгубената ера е забравена завинаги.

— Какво е куче? — попита Харман.

— Дребен бозайник, който някога е бил много разпространен, отглеждан като домашно животно — отвърна старицата. — Не знам защо постчовеците са допуснали да изчезне. Възможно е рубиконовият вирус да е погубил и кучетата.

— Като конете ли? — обади се Деймън. Доскоро беше смятал едрите страховити животни от торинската драма за чиста измислица.

— По-дребни и по-космати от конете — отговори Сави. — Но също толкова изчезнали.

— Защо постчовеците са възродили динозаврите — Деймън потрепери, — а не тези чудесни торински коне и кучетата?

— Както казах, поведението на постчовеците до голяма степен ми е непонятно.

Бяха се събудили малко след зазоряване и цял ден пътуваха на северозапад по червения глинест път през нивите, засадени с всички култури, които Деймън бе виждал, и още много непознати видове. На два пъти стигаха до плитки реки и веднъж до дълбок празен семпербетонен канал, които тракторът с лекота пресече с огромните си колела.

В нивите имаше слуги и обикновеният им вид действаше успокоително на Деймън, докато не разбра, че много от тях са грамадни — някои достигаха четири-пет метра височина, много по-големи от машините, с които беше свикнал — и колкото по-навътре в Басейна навлизаха, толкова по-странни изглеждаха растенията и слугите.

Тракторът се движеше между високи зелени стени от растения, които Сави бе нарекла „захарна тръстика“. Пътят не беше достатъчно широк и зелените стъбла хрущяха под шестте колела. Скоро Харман забеляза от двете страни на просеката сиво-зелени хуманоидни фигури. Движенията им бяха толкова плавни и бързи, че не разклащаха гъстите стъбла — те се носеха сред тръстиката като призрачни трупове.

— Калибани — каза Сави. — Съмнявам се, че ще ни нападнат.

— Нали каза, че си се уговорила да не ни закачат? — попита Деймън. — Оня фокус с кичурите коса, дето си ги откраднала от нас с Харман.

Тя се засмя.

— Сделките с Ариел никога не са сигурни. Обаче подозирам, че ако искаха да ни спрат, калибаните щяха да го направят снощи.

— Силовото поле около кабината няма ли да ги отблъсне?

Старицата сви рамене.

— Калибаните са по-хитри от войниксите. Може да ни изненадат.

Деймън потрепери. Тракторът излезе от тясната просека между захарните тръстики и се изкачи по нисък хълм. Пътят продължаваше през обширни ниви пшеница, висока не повече от четирийсет сантиметра. Западният вятър вълнуваше посевите. Калибаните, най-малко дванайсет от двете страни на пътя, излязоха от захарната тръстика зад тях и се затичаха през пшеницата, движеха се на шейсетина метра разстояние. На открито бягаха на четири крака.

— Не ми харесват — заяви Деймън.

— Сигурно Калибан ще ти хареса още по-малко — успокои го Сави.

— Защо? Те нали са калибани? — учуди се младият мъж. Думите й сякаш бързо губеха смисъл.

Сави се усмихна и изчака, докато тракторът преодолее редица от шест тръби, който пренасяха нещо от запад на изток или обратно.

— Твърди се, че калибаните са клонирани от един-единствен Калибан, третия елемент от троицата на Гея заедно с Ариел и Просперо.

— Твърди се — подигра я Деймън. — При теб всичко е само слухове. Ти самата нищо ли не знаеш? Тия стари истории са нелепи.

— Някои наистина са нелепи — съгласи се тя. — И въпреки че съм на този свят от над хиляда и петстотин години, това не значи, че съм била тук през цялото това време. Затова се налага да говоря за неща, за които съм чувала или чела.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си била тук през цялото това време? — обади се Харман.

Сави се засмя, ала на Деймън му се стори, че в смеха й няма нищо весело.

— Никой не живее вечно. Нито даже хиляда и четиристотин години. Или хиляда. Прекарала съм по- голямата част от живота си като Дракула, заспала в криотемпорални саркофази на места като моста „Голдън Гейт“. От време на време излизам оттам, опитвам се да видя какво става, опитвам се да намеря начин да спася приятелите си от синия лъч. После се връщам в студа.

Харман се наведе напред.

— Колко години си била… будна?

— По-малко от триста. Но даже това е достатъчно, за да изтощи човешкото тяло. И ум. И дух.

— Кой е Дракула? — попита Деймън.

Сави не отговори.

Беше им казала, че мястото, за което пътуват, се намира на по-малко от четиристотин километра от брега, където бяха влезли в Басейна от земята, наречена Израел — дума, която Деймън чуваше за пръв път. Ала изразът „по-малко от четиристотин километра“ не говореше почти нищо на Харман и нищо на Деймън, тъй като пътуванията с теглени от войникси едноколки и дрошки никога не бяха по-дълги от два-три километра. Ако искаше да измине по-голямо разстояние, Деймън използваше факс. Всички го правеха.

Все пак до пладне бяха изминали половината от четиристотинте километра, но червеният глинест път свърши, теренът стана пресечен и тракторът трябваше да се движи по-бавно, понякога да заобикаля километри и после пак да се връща. Сави държеше курса с помощта на малък уред от раницата си и проверяваше разстоянието на една многократно сгъвана карта.

— Защо не използваш ориентиращата функция? — попита Деймън.

— Далечната и общата мрежа действат в Басейна, но не и близката, а мястото, за което пътуваме, не фигурира в база данните. Ориентирам се по карта и древен уред, наречен „компас“. Обаче се получава.

— Как става? — поинтересува се Харман.

— С вълшебство.

Този отговор беше достатъчен за Деймън.

Продължиха да се спускат в Басейна. Симетричните редове на посевите се смениха със скали, дерета и тук-там бамбукови горички или високи папрати. Калибаните не се мяркаха, но пък скоро след като навлязоха в по-пресечения район, заваля дъжд и съществата може би просто не се виждаха зад завесите от сипеща се вода.

Тракторът минаваше покрай странни артефакти — множество корабни корпуси от дърво и стомана, град със съборени йонийски колони, древни пластмасови предмети, лъщящи сред сивите седименти, избелели кости на многобройни морски животни и няколко грамадни ръждиви неща, които Сави нарече „подводници“.

Следобед дъждът поотслабна и видяха високо плато на северозапад, високо и широко, почти като планина, зелено отгоре, със стръмни скалисти страни.

— Там ли отиваме? — попита Деймън.

— Не — отвърна Сави. — Това е Кипър. Там изгубих девствеността си. Идния четвъртък ще станат хиляда четиристотин двайсет и осем години оттогава.

Двамата мъже се спогледаха, но проявиха благоразумието да премълчат.

Привечер теренът се снижи и заблати. От двете страни на неравния червен глинест път отново се появиха ниви. В тях работеха слуги със странна форма. Не поглеждаха трактора. Всъщност повечето като че ли нямаха очи. Веднъж на пътя им се изпречи река, широка поне двеста метра. Сави херметизира кабината и спусна трактора по брега. Водата беше дълбока и дори фаровете на трактора едва пронизваха тинестия мрак. Течението бе по-силно, отколкото си мислеше Деймън, като имаше предвид широчината и дълбочината — Сави трябваше да полага огромни усилия на пулта, за да не се отклонят от курса. Машина с по-ниска мощност щеше да бъде отнесена на запад, реши Деймън.