нагръдник. После слага безценните дарове от боговете във везана торбичка, другите жени кимат и ние тръгваме.
Напускаме дома на Елена — петте жени и аз — и се отпправяме по утринните градски улици към храма на Атина.
— Какво ще правим? — питам, докато бързаме из оживения град, пет жени с мрачни лица и черни одежди почти като мюсюлмански фереджета от XX век и един объркан мъж. Час по час поглеждам над покривите в очакване всеки момент да се появи колесницата на музата.
— Тихо — изсъсква Елена. — Ще говорим, когато Теана направи магия за тишина около нас, за да не ни подслушват боговете.
Преди да влезем в храма, Теана ми подава черна дреха и ми заповядва да я облека. Влизаме през един заден вход и минаваме по пустите коридори. Една от шестте жени носи войнишки сандали.
Никога не съм идвал в храма и не оставам разочарован. Главното помещение е грамадно, почти съвсем тъмно, осветено само от висящи мангали и вотивни свещи. Миризмата и усещането са почти като в католическа черква — ухае на тамян и даже ехото е приглушено. Но вместо католически олтар и статуи на Богородица и младенеца, тук доминира огромна статуя на Атина — висока най-малко десет метра, изваяна от бял камък, но пищно боядисана: с червени устни, румени бузи, розова кожа и сиви очи, явно направени от седеф. Богинята държи разкошен щит от чисто злато, нагръдникът й е от мед, инкрустирала със злато, поясът й е от лазурит, а дванайсетметровото копие е от истински бронз. Скулптурата е внушителна и аз спирам пред отворената врата. Точно там, до свещените нозе на Атина, Големият Аякс ще изнасили Приамовата щерка Касандра.
Елена се връща, хваща ме за ръка и грубо ме тегли след себе си по коридора. Чудя се дали съм първият мъж, въвеждан в светая светих на храма на Атина в Илион. Дали младите девици не крият статуята на паладиона? Вдигам очи и виждам, че жрицата Теана гневно се е вторачила в мен. Ускорявам крачка, за да ги настигна. Теана не е девица — тя е съпруга на свирепия Антенор и е по-добре да се съобразявам с нея.
Следвам жените по мрачно стълбище, което води до просторно подземие, осветено само с няколко свещи. Там Теана се оглежда, отмества един закачен на стената килим, вади от джоба си ключ със странна форма, пъха го в привидно монолитната стена и плочата се завърта — вижда се по-стръмно стълбище, осветено с факли. Теана бързо ни повежда по него.
Озоваваме се в коридор, който води към четири помещения в това подземие под подземието. Въвеждат ме в последната стая, доста тясна в сравнение с мащабите на храма — квадрат със страни, малко по-дълги от шест метра, обзаведен само с дървена маса в средата, четири едва пламтящи триножника, по един във всеки ъгъл, и статуя на Атина, по-примитивна и по-малка от всички скулптури горе. Тая Атина е висока по- малко от метър и двайсет.
— Това е истинският паладион, Хок-ън-бе-рииии — прошепва Елена. Има предвид свещеното изваяние от камък, който един ден паднал от небето и показал, че Атина благославя Илион. Когато бъде откраднат паладионът, твърди вековното предание, Троя ще падне.
Теана и Хекуба мълчаливо поглеждат Елена. Моята бивша любовница — е, моята бивша любовница за една нощ — изсипва съдържанието на торбата си върху масата и всички сядаме на дървените столчета, вперили очи в шлема на Хадес, преобразяващата гривна, тазерната палка и телепортаторния медальон. Само медальонът има ценен вид. Останалите неща сигурно бих могъл да продам на някой битак.
Хекуба се обръща към Елена.
— Кажи на тоя… мъж… че трябва да проверим дали думите му са верни. Ако тия негови играчки притежават някаква способност. — Майката на Хектор и Парис вдига преобразяващата гривна.
Знам, че не може да я задейства, обаче въпреки това я предупреждавам:
— Останала й е енергия само за няколко минути. Не си играйте с нея.
Старицата ме стрелва с изпепеляващ поглед. Лаодика взима тазерната палка и я обръща в светлите си ръце.
— Това ли е оръжието, с което си зашеметил Патрокъл? — пита тя. За пръв път отваря уста в мое присъствие.
— Да.
— Как работи?
Показвам й местата, които трябва да натисне, и къде да завърти. Сигурен съм, че устройството е предназначено да работи само в моите ръце. Боговете не може да са толкова глупави, че да оставят оръжието годно за употреба от други в случай, че аз го изгубя, въпреки че двойното натискане и единичното завъртане са своеобразна система за сигурност. Започвам да обяснявам на Лаодика и другите, че само аз мога да използвам устройствата на боговете.
Тя насочва тазера към гърдите ми и натиска ръкохватката.
Веднъж отидохме на екскурзия със Сюзан в окръг Браун, щата Индиана. Бяхме по върха на един хълм, когато само на десетина крачки от мен падна мълния, повали ме на земята, заследи ме и ме замая за няколко минути. После се шегувахме каква е била вероятността да се случи това, но от спомена за мълнията устата ми пресъхваше.
Сега е още по-лошо.
Все едно някой ме е ударил по гърдите с горещ ръжен. Отхвърчам от стола си, вцепенено падам на каменния под и си спомням как се гърча като епилептик — как бясно размахвам ръце и ритам, — преди да изгубя съзнание.
Когато идвам на себе си, ушите ми звънят, боли ме главата, а четирите жени зяпат празния ъгъл, без да ми обръщат внимание.
Защо четири жени? Като че ли бяха пет. Сядам и разтърсвам глава в опит да фокусирам зрението си. Липсва Андромаха. Сигурно е отишла да повика помощ, да доведе лечител. Може пък да са ме помислили за мъртъв.
Изведнъж Андромаха се появява в празното пространство, в което са се вторачили другите. Съпругата на Хектор смъква шлема на Хадес от раменете си и го протяга.
— Шлемът на смъртта действа точно така, както се твърди в старите разкази — съобщава Еетионовата щерка. — Защо боговете са го дали на такъв като него? — Тя кима към мен и пуска шлема на масата.
Теана вдига телепортаторния медальон.
— Не можем да го накараме да работи — казва тя. — Покажи ни.
Трябва ми малко време, за да разбера, че жрицата говори на мен.
— Защо да го правя? — Изправям се и се облягам на масата. — Защо да ви помагам?
Елена заобикаля масата и поставя длан върху ръката ми. Отдръпвам се.
— Хок-ън-бе-рииии — измърква тя. — Не знаеш ли, че боговете са те пратили при нас?
— Какви ги говориш? — Оглеждам се.
— Не, боговете не ни чуват тук — успокоява ме Елена. — Стените на тая стая са облицовани с олово. Боговете нито виждат, нито чуват през плътно олово. Това е известно от векове.
Примижавам. Какво пък, по дяволите! Защо не? И Супермен не виждаше през олово, въпреки че имаше рентгенови очи. Обаче защо в храма на Атина има богонепроницаемо помещение?
Андромаха се приближава към мен.
— Приятелю на Елена, Хок-ън-бе-рииии, ние троянките и Елена от години замисляме да прекратим тая война. Обаче мъжете, Ахил, аргивците, нашите троянски съпрузи и бащи, имат власт над нас. Те отговарят само пред боговете. Сега боговете чуха най-съкровените ни молитви и те пратиха като наше оръдие. С твоята помощ и нашите планове ще променим хода на събитията, ще спасим не само своя град, не само живота си и живота на децата ни, но и съдбата на човечеството — ще се освободим от господството на жестоките и деспотични божества.
Отново поклащам глава и се засмивам.
— В логиката ви има един дребен недостатък, мадам. Защо боговете са ме пратили като ваше оръдие, щом целта ви е да победите боговете? Това е абсурдно.
Петте троянки ме зяпват, после Елена отвръща:
— Боговете са повече, отколкото сте си представяли в своята философия, Хок-ън-бе-рииии.
