воюват с тях. Всъщност моят маскарад с мъжеубиеца може да е бил напразен — Хектор и неговите орди може би побеждават ахейците точно в тоя момент — докато Ахил продължава да си скубе косата и да крещи от скръб заради привидното убийство на Патрокъл. В момента Ахил не дава пукната пара за троянците. И когато тайнственият непознат, обещан на Ахил от Атина — който трябва да го заведе при Хектор и да му покаже пътя до Олимп, — не се появи, Пелеевият син ще се досети ли, че всичко е било само представление? Сигурно. Тогава истинската Атина ще се отбие при него, за да види какво става, и ще разкрие невинността си на бързоногия мъжеубиец. И тогава „Илиада“ евентуално — но само евентуално — ще продължи в правилната посока.
Няма значение.
Свършено е с тоя идиотски план. Както и с доктор Томас Хокънбери. Край.
Но къде да отида, докато жестоката муза или възродената Афродита най-после не ме открият? На гости при Найтенхелзър и разярения Патрокъл ли? Да видя колко време ще им трябва на боговете да проследят квантовата ми диря, щом разберат какво съм направил… какво съм се опитал да направя?
Не. Така само ще погубя Найтенхелзър. Нека си остане в Индиана през 1200 г. пр. Хр. и опложда прелестни индиански девойки. Може даже да открие университет и да преподава класическа филология, въпреки че повечето класически истории още не са се случили. Дано има успех и с Патрокъл, когото нямам желание пак да прострелям с тазера, само за да го замъкна обратно в шатрата на Ахил. „Шегичка! — бих могъл да накарам да каже моята триминутна Атина. — Ето ти приятеля, Ахиле. Нали не се сърдиш?“
Не, ще ги оставя на мира в Индиана.
Къде да ида? На Олимп ли? При мисълта за музата, която ме търси там, за Зевс и неговите радарни очи, за събуждащата се Афродита… е, няма да отида на Олимп. Не и тая нощ.
Помислям си за едно място, представям си го, докосвам телепортаторния медальон, завъртам го и отивам там, преди да съм се отказал.
Не нося шлема на Хадес и Елена веднага ме вижда на меката светлина на свещите и се надига на лакът върху възглавниците.
— Хок-ън-бе-рииии?
Стоя в покоите й и мълча. Не знам защо съм тук. Ако повика стражите или се приближи към мен с оная кама… прекалено съм уморен, за да се съпротивлявам, прекалено уморен съм дори да избягам с медальона. Даже не ми идва наум да се зачудя защо покоите й са осветени със свещи в четири и половина сутринта.
Тя идва към мен, обаче не с камата. Забравил съм колко е красива Елена Троянска — в сравнение с нейната стройна мека фигура в прозрачна нощница цицестата дойка на Скамандър изглежда дебела и трътлеста.
— Хок-ън-бе-рииии? — прошепва Елена с онова сладко произношение на моето толкова мъчно произносимо на старогръцки име. Едва не се разплаквам, когато съзнавам, че тя е единственият човек на Земята освен Найтенхелзър — а той може би вече е мъртъв — който знае името ми. — Ранен ли си, Хок-ън- бе-рииии?
— Ранен ли? — успявам да произнеса аз. — Не. Не съм ранен.
Елена ме отвежда в съседната къпалия. Там я видях за пръв път оная нощ. И в къпалнята горят свещи, във ваната има вода и виждам отражението си — с кръвясали очи, брадясал, изтощен. Разбирам, че не съм спал от… откога? Не си спомням.
— Седни — казва Елена и аз се свличам на ръба на мраморната вана. — Защо си дошъл, Хок-ън-бе- рииии?
— Опитах да открия повратната точка — заеквам аз и й разказвам за безполезния си маскарад с Ахил, похищението на Патрокъл, плана си да обърна героите от войната срещу боговете, за да спася… всички, всичко.
— Обаче не си убил Патрокъл, така ли? — Тя ме гледа напрегнато с тъмните си очи.
— Не, само го заведох… другаде.
— Както пътуват боговете ли? — пита Елена.
— Да.
— Но не си могъл по същия начин да отвлечеш Астианакс, Хекторовия син, така ли?
Тъпо поклащам глава.
Виждам, че Елена мисли, красивите й тъмни очи блуждаят. Как може да повярва на обясненията ми? За кого ме смята, по дяволите? Защо изобщо се е сприятелила с мен — „сприятелила“ е нещо като евфемизъм за оная дълга страстна нощ — и какво ще направи сега?
Сякаш в отговор на последния ми въпрос Елена мрачно се изправя и излиза от къпалнята. Чувам я да вика някакви имена в коридора и знам, че стражите ще се върнат с нея след по-малко от минута, затова вдигам ръка към тежкия телепортаторен медальон.
Не се сещам къде другаде да отида.
В тазерната ми палка е останал заряд, обаче не посягам към нея, когато Елена се връща с още няколко души — само че не стражи, а слугини. Робини.
Те ме събличат, трупат мръсните ми дрехи до стената, докато други девойки носят високи кани с вдигаща пара гореща вода за ваната. Оставям ги да ми свалят преобразяващата гривна, ала задържам телепортаторния медальон. Не бива да го мокря, но не искам да го изпускам от поглед.
— Сега ще се изкъпеш, Хок-ън-бе-рииии — нарежда ми Елена Троянска и вдига къс лъскав бръснач. — И после лично ще те избръсна. Ето, изпий това, за да подкрепиш силите и духа си. — И ми подава бокал с гъста течност.
— Какво е това? — питам аз.
— Любимата напитка на Нестор — засмива се Елена. — Или поне беше, когато старият глупак гостуваше на съпруга ми Менелай.
Помирисвам го, макар да знам, че се държа грубо.
— Какво има вътре?
— Вино, настъргано сирене и ечемик. — Тя повдига бокала към устните ми, като побутва ръцете ми нагоре. Пръстите й са съвсем бели на фона на моята загоряла от слънцето и мръсна кожа. — Но сложих и мед, за да го подсладя.
— И Цирцея прави така — глупаво се засмивам аз.
— Коя, Хок-ън-бе-рииии?
Поклащам глава.
— Няма значение. Това е от „Одисея“. Не обръщай внимание. Мали… мало… маловажно е. — Отпивам. Виното е силно като муле от Мисури. Разсеяно се чудя дали към 1200 г. преди Христа в Мисури има мулета.
Младите робини ме събличат гол, карат ме да се изправя, за да свалят туниката и бельото ми. Изобщо не се сещам да се срамувам. Прекалено съм уморен и напитката замайва ума ми.
— Изкъпи се, Хок-ън-бе-рииии — заповядва ми Елена и ми подава ръка, за да стъпя в дълбоката, вдигаща пара вана. — Ще те избръсна във ваната.
Водата е толкова гореща, че потръпвам като дете и предпазливо клякам, поколебавам се от страх да не опаря скротума си, обаче съм прекалено уморен да се боря със земното привличане и когато се отпускам върху полегатото мраморно дъно и слугините насапунисват четинестите ми бузи и гърло, даже и не помислям да се боя, че Елена държи острието на бръснача толкова близо до очите и сънната ми артерия. Имам й доверие.
Усещам, че Несторовото вино отново ме изпълва с енергия, решавал, че ако Елена ми предложи леглото си, ще я помоля да го сподели с мен в тоя последен час преди зазоряване, и затварям очи само за миг. Само за няколко секунди.
Когато се събуждам, вече е утро и през високите прозорчета нахлува ярка светлина. Установявам, че съм избръснат, чист, даже парфюмиран. Освен това лежа на студен каменен под в празна стая, а не на високото легло на Елена. И съм гол — чисто гол, даже без телепортаторния медальон. Когато съзнанието потича в мозъка ми като бавна вода в пробит леген, забелязвам, че съм завързан с множество кожени
