ремъци за железни халки в стената и пода. Кожени каиши се проточват от завързаните ми над главата китки до стената. Краката ми са разкрачени, глезените ми са пристегнати с ремъци за железни халки на пода.
Тая поза и ситуация щяха да са смущаващи и обезпокоителни, даже да бях сам, обаче не съм. До мен стоят пет жени и ме зяпат. И като че ли не им е забавно. Опъвам кожените каиши и инстинктивно се опитвам да прикрия гениталиите си, обаче не успявам да спусна ръце даже до раменете се. Нито пък ремъците на глезените ми позволяват да стисна крака. Сега виждам, че жените носят ками — някои изглеждат достатъчно дълги, за да се нарекат мечове.
Познавам ги. Освен Елена в средата, там е Хекуба, съпругата на цар Приам, сивокосата, ала привлекателна майка на Хектор и Приам. До нея е Лаодика, царска дъщеря и съпруга на воина Хеликаон. Наляво от Елена е Теана, Кисеева щерка и жена на троянския конник Антенор, но — и навярно по-важно за настоящото ми положение — и първожрица на богинята Атина. Не мога да си представя, че Теана ще е доволна да чуе, че тоя обикновен смъртен е приел формата и е използвал гласа на богинята, на която е служила цял живот. Поглеждам мрачното лице на жрицата и предполагам, че вече е научила новината.
И накрая там е Андромаха, съпругата на Хектор, жената, чието дете исках да похитя и да отнеса в изгнание в Индиана. Нейното лице е най-строго. Тя потупва с дългия, остър като бръснач кинжал по дланта си и изглежда нетърпелива.
Елена сяда на нисък стол до мен.
— Трябва да ни повториш цялата история, която разказа на мен, Хок-ън-бе-рииии. Кой си. Защо си наблюдавал войната. Какви са боговете и какво си се опитал да направиш снощи.
— Ще ме отвържеш ли? — Езикът ми е подут. Упоила ме е.
— Не. Говори. Казвай само истината. Теана е получила от Атина дарбата да различава истината от лъжите, даже от човек с варварска реч като твоята. Говори. Не пропускай нищо.
Колебая се. Навярно има най-голяма вероятност да се спася, ако си държа устата затворена.
Теана прикляка до мен. Тя е прелестна млада жена с бледосиви очи като на нейната богиня. Острието на кинжала й е късо, широко, двуостро и адски студено. Знам за студенината, защото току-що го е притиснала под тестисите ми и ги повдига като жертва на сребърен нож. Върхът пуска кръв от чувствителния ми перинеум и цялото ми тяло се опитва да се свие и да се отдръпне, въпреки че едва успявам да не изкрещя.
— Кажи всичко и недей да лъжеш — прошепва първожрицата на Атина. — При първата ти лъжа ще ти натъпча в устата левия тестис. При втората лъжа ще изядеш десния. При третата ще нахраня хрътките си с остатъка.
Естествено, че й разказвам всичко. Кой съм. Как боговете са ме възкресили като схоластик. Впечатленията си от Олимп. Бунта ми срещу моята муза, нападението ми срещу Афродита и Арес, замисъла ми да обърна Ахил и Хектор срещу боговете… всичко. Върхът на кинжала й не помръдва и металът под мен не се стопля.
— И си приел формата на богинята Атина, така ли? — прошепва Теана. — Притежаваш ли тази способност?
— Устройствата, които нося, я притежават — отвръщам аз. — Или поне я притежаваха. — Затварям очи и скърцам със зъби в очакване на болката.
Чувам гласа на Елена.
— Разкажи на Хекуба, Лаодика, Теана и Андромаха какво знаеш за близкото бъдеще. За нашата съдба.
— Той не е пророк, надарен с такова зрение от боговете — казва Хекуба. — Даже не е от цивилизования свят. Само чуй говора му. Варварин.
— Той признава, че е дошъл отдалече — пояснява Елена. — Не може да не е варварин. Но чуй какво вижда в нашето бъдеще, почтена щерко на Димант. Разкажи ни, Хок-ън-берииии.
Облизвам устни. Очите на Теана са прозрачното северноевропейско сиво на истинска вярваща, очи на есесовец. Очите на Хекуба са тъмни и в тях не личи толкова интелигентност, колкото в очите на Елена. Погледът на Лаодика е забулен, този на Андромаха — умен, свиреп и опасно волеви.
— Какво искаш да знаеш? — питам аз. Каквото и да кажа, ще се отнася за съдбата на тия жени, на техните съпрузи, град и деца.
— Цялата истина. Всичко, което смяташ, че знаеш — отвръща Елена.
Поколебавам се само за миг, като се опитвам да не обръщам внимание на феминисткия кинжал на Теана, опрян в срамните ми части.
— Това не е видение от бъдещето, а по-скоро моят спомен за разказ, който се пее за вашето бъдеще, което е в моето минало — казвам аз.
Знам, че това, което току-що съм казал, не означава абсолютно нищо за тях, и като се чудя дали изобщо разбират нещо от варварския ми акцент — акцент ли? Съмнявам се, че говоря старогръцки с акцент — им разказвам за идните дни и месеци.
Разказвам им, че Илион ще падне, че кръвта ще тече по улиците и че всичките им домове ще бъдат опожарени, Казвам на Хекуба, че нейният съпруг Приам ще бъде убит в нозете на Зевсовата статуя в личния им храм. Казвам на Андромаха, че нейният съпруг Хектор ще бъде посечен от Ахил, когато на никого в града не му стиска да излезе и да се сражава рамо до рамо с любимия й, и че тялото му ще бъде влачено зад колесницата на Ахил, и после при ахейския лагер ще бъде опикано от войниците и ръфано от гръцките псета. Казвам й, че само след няколко седмици синът й Скамандър ще бъде хвърлен от най-високото място на крепостната стена и мозъкът му ще се разплиска по скалите. Казвам на Андромаха, че мъките й няма да свършат с това, защото ще бъде обречена да остане жива и да бъде завлечена на егейските острови като робиня, че ще свърши дните си, слугувайки на мъжете, убили Хектор, опожарили нейния град и погубили сина й. Че ще свърши дните си, като слуша грубите им шеги и безмълвно ще седи, докато престарелите ахейски герои си разказват за тия славни дни на насилие и плячкосване.
Описвам на Лаодика и Теана изнасилването на Касандра и още хиляди троянки, казвам им, че хиляди други ще предпочетат меча пред такъв позор. Разказвам на Теана, че Одисей и Диомед ще откраднат свещения паладион от тайния храм на Атина и после ще се върнат, за да осквернят и разрушат самия храм. Казвам на жрицата с опрян в ташаците ми нож, че Атина не ще стори нищо, абсолютно нищо, за да спре това насилие и плячкосване и оскверняване.
Повтарям на Елена подробностите за Парисовата смърт и собственото й поробване от бившия й съпруг Менелай.
И после, след като разказвам всичко, каквото знам от „Илиада“, и пак обяснявам, че не съм сигурен, че всичко това наистина ще се случи, но че почти всичко от епоса се е потвърдило през моите девет години служба, млъквам. Мога да им разкажа за скиталчеството на Одисей, за убийството на Агамемнон след завръщането му у дома или даже за Вергилиевата „Енеида“ и триумфа на Троя с основаването на Рим, обаче това изобщо не ги интересува.
Когато свършвам с предсказанията си за тяхната гибел млъквам. Нито една от петте жени не плаче. Нито една от петте не издава с изражението си нещо, което не е присъствало на лицето й преди да започна.
Изтощен, изчерпан, затварям очи и зачаквам собствената си съдба.
Позволяват ми да се облека и Елена праща слугините си да ми донесат ново бельо и туника. Самата тя разглежда всички устройства — телепортаторния медальон, тазерната палка, шлема на Хадес и преобразяващата гривна — и пита дали са част от „дарените ми от боговете способности“. Чудя се дали да я излъжа — особено ми се иска да си върна шлема на Хадес, — обаче в края на краищата й казвам истината.
— Ако някоя от нас ги използва, ще проработят ли? — пита тя.
Тук се поколебавам, защото наистина не знам. Дали боговете правят палките и преобразяващите гривни чувствителни на пръстови отпечатъци, за да не ги използват гърци или троянци, ако ние случайно паднем на бойното поле? Напълно възможно. Никой от нас схоластиците не е задавал тоя въпрос. Преобразяващото устройство и телепортаторният медальон изискват известна подготовка и аз им го казвам. Шлемът на Хадес почти със сигурност действа независимо кой го използва, защото е краден. Елена задържа всички устройства и ми оставя само бойната броня, която е втъкана в наметалото ми и кожения ми
