Илион

— Знаем къде се намираме, скъпи — саркастично рече Сави. — Покажи му далечната мрежа.

Деймън се намръщи, но се подчини. Каза на Харман да си представи три сини квадрата в центъра на три червени кръга и изведнъж над дланите им се появиха сини овали.

— Мисли си за някого. — Деймън се чувстваше странно. Никога не бе учил никого на нищо, ако не се смятаха сексуалните пози. — За когото и да било — прибави той. — Просто си го представи.

Харман се съсредоточи. Овалът му се изпълни с Ардис, гледан отгоре, после се появи план на Ардис Хол. Стилизирана женска фигура стоеше с група стилизирани мъже и жени на предната веранда.

— Ада — рече Деймън. — Мислиш за Ада.

— Невероятно — ахна възрастният мъж, зяпнал изображението. — Ще си представя Одисей.

Образът се промени, ала не се появи нищо.

— Според Сави далечната мрежа няма данни за Одисей — поясни Деймън. — Върни се към Ада. Виж къде е.

Харман се намръщи, но се съсредоточи. Стилизираният анимационен образ на Ада се намираше в поле на стотина метра зад Ардис Хол. Десетки други човешки фигури бяха насядали пред и около празно пространство. Ада се присъедини към тълпата.

Деймън впери очи в дланта на Харман.

— Чудя се какво става там. Ако Одисей е онова празно място, изглежда, че старият варварин говори на множеството.

— И Ада го слуша или гледа изпълнението му — прибави Харман. — Какво общо има това с моя въпрос, Сави? Какви са калибаните? Защо войниксите се опитват да ни убият? Какво става?

— Няколко века преди последния факс — започна тя и сплете пръсти — постчовеците започнаха да се смятат за прекалено умни. Науката им беше внушителна. По време на ужасната рубиконова епидемия избягаха от Земята на своите орбитални пръстени. Обаче си останаха нейни господари. Мислеха си, че са господари на вселената. Бяха включили цялата Земя в ограничената форма на пренос на енергия и данни, която вие наричате „факс“, и експериментираха, по-точно си играеха с пътуването във времето, квантовото телепортиране и други опасни неща. Всичко това се основаваше на древните науки още от деветнайсети век — физиката на черните дупки, теорията за космическите дупки, квантовата механика — но най-много разчитаха на направеното през двайсети век откритие, че по същество всичко е информация. Данни. Съзнание. Материя. Енергия. Всичко е информация.

— Не разбирам. — Гласът на Деймън звучеше гневно.

— Деймън, ти вече показа на Харман функцията на далечната мрежа. Защо не му покажеш и общата?

— Общата? — сепнато повтори младият мъж.

— Нали се сещаш, четири сини триъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника.

— Не! — отсече Деймън и изключи функцията на дланта си. Синята светлина угасна.

Сави погледна Харман.

— Ако искаш да започнеш да разбираш защо тази вечер сме тук, защо постчовеците завинаги са напуснали Земята и защо са останали калибаните и войниксите, представи си четири сини триъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника. С малко упражнения става по-лесно.

Харман стрелна Деймън с подозрителен поглед, ала затвори очи и се съсредоточи.

Той пък се съсредоточи върху това да не си представи тези фигури. Насили се да си спомни Ада гола като тийнейджърка, да си спомни последния път, когато беше правил секс с момиче, да си спомни как майка му му се кара…

— Боже мой! — възкликна Харман.

Деймън се обърна към него. Харман бе скочил на крака и се въртеше, рязко обръщаше глава и зяпаше с отворена уста във всички посоки.

— Какво виждаш? — тихо попита Сави. — Какво чуваш?

— Господи… Господи… — простена Харман. — Виждам… Божичко. Всичко. Всичко. Енергия… звездите пеят… царевиците в нивата разговарят помежду си и със Земята. Виждам… тракторът е пълен с микроби, които го поправят, охлаждат го… виждам… Боже мой, ръката ми! — Той се вторачи в дланта си с изражение на пълен ужас.

— Достатъчно като за пръв път — нареди Сави. — Помисли си думата „изключи“.

— Не… още… — задъхано промълви Харман, притисна се към стъклената стена на кабината и задращи по нея с нокти, сякаш се опитваше да излезе навън. — Толкова е… толкова е красиво… почти мога…

— Помисли си „изключи“! — изрева Сави.

Той запремигва, облегна се на стената и обърна пребледнялото си лице към тях.

— Какво беше това? Виждах… всичко. Чувах… всичко.

— И не разбираше нищо — прибави старицата. — Аз също разбирам, когато съм в общата мрежа. Сигурно даже постчовеците не са разбирали всичко.

Харман с олюляване стигна до седалката си и се строполи на нея.

— Но откъде се е появило това?

— Преди хилядолетия истинските старостилни хора имали примитивна информационна екология, която наричали интернет — поясни Сави. — Накрая решили да го подчинят и създали нещо, наречено „кислород“, не газа, а изкуствени интелекти, които се носели в, върху и над интернет, насочвали го, свързвали го, превеждали хората през него, когато търсели други хора или информация.

— Близката мрежа ли? — попита Деймън. Ръцете му трепереха.

Сави кимна.

— Нещо, което довело до близката мрежа. Накрая кислородът еволюирал в ноосферата — логосфера, инфосфера, обхващаща вселената. Обаче на постчовеците това не им стигнало. Те свързали тази суперинтернетска ноосфера с биосферата, живите неща на Земята. Свързани с ноосферата, всяко растение, животно и ерг енергия на планетата образували пълна и цялостна информационна екология, обхващаща всичко на, над и в Земята, нещо като разумна омнисфера, която не притежавала единствено самосъзнание и самоличност. Тогава постчовеците неразумно й дали това недостигащо самосъзнание — не само й дали изкуствен интелект, а й позволили да изгради собствена личност. Тази суперноосфера се нарекла Просперо. Това име говори ли нещо на някого от вас?

Деймън поклати глава и погледна Харман, ала въпреки че можеше да чете книги, по-възрастният мъж повтори жеста му.

— Няма значение — каза Сави. — Изведнъж постчовеците се сдобили с… противник… когото не можели да контролират, и това още не бил краят. Постчовеците използвали самоеволюиращи програми и други видове проекти и позволявали на квантовите си компютри да преследват собствените си цели. Колкото и да не е за вярване, те успели да създадат стабилни космически дупки, разработили пътуването във времето и телепортирали хора — старостилни човеци в ролята на опитни зайчета, тъй като самите те никога не рискували безсмъртния си живот — през времепространствени портали.

— Какво общо има това с калибаните? — упорстваше Харман; все още трепереше от образите на общата мрежа.

Сави се усмихна.

— Ноосферата Просперо или има страхотно чувство за хумор, или няма никакво. Просперо кръсти разумната биосфера Ариел, нещо като дух на Земята, и двамата заедно създадоха калибаните, превръщайки един човешки клон — нито старостилни хора, нито постчовеци, нито елои — в онова чудовище, което видяхте на кръста.

— За… що? — едва успя да произнесе двете срички Деймън.

Старицата сви рамене.

— Те са войници. Просперо е мирно същество или поне за такова му харесва да се смята. Обаче неговите калибани са чудовища. Убийци.

— Защо? — Този път въпроса зададе Харман.

— За да спрат войниксите — отвърна Сави. — Да прогонят постчовеците от Земята, преди те да й нанесат нови щети. За да налагат капризите на другите двама от ноосферната троица Просперо и