Илион

Ариел.

Деймън се опита да проумее всичко това. Не успя.

— Защо онова нещо беше на кръста? — накрая попита той.

— Не беше на кръста — поправи го Сави. — А вътре. Зарядно устройство.

Харман изглеждаше толкова блед, че Деймън се уплаши да не повърне.

— Защо постчовеците са създали войниксите?

— А, те не са ги създали — въздъхна възрастната жена. — Войниксите са дошли отнякъде другаде, служат на някой друг и имат собствени цели.

— Винаги съм ги смятал за машини. Като слугите.

— Обаче не са.

Харман се втренчи в нощта. Дъждът бе спрял и светкавиците и гръмотевиците бяха изчезнали зад хоризонта. Между разкъсаните облаци се появяваха звезди.

— Калибаните не позволяват на войниксите да навлизат в Басейна — каза той.

— Те са едно от нещата, които не позволяват на войниксите да идват тук — съгласи се Сави. В гласа й прозвучаха доволни нотки, като на учителка, установила, че поне един от учениците й не е пълен идиот.

— Но тогава защо калибаните не ни убиха? — попита Деймън.

— Заради нашата ДНК.

— Заради какво? — не разбра Деймън.

— Няма значение, скъпи мои. Достатъчно е да кажем, че съм взела кичури от косата ви и те, заедно с кичур от моята коса, са ни спасили живота. Разбирате ли, аз сключих сделка с Ариел. Той ще ни пусне да минем веднъж, а аз му обещах да спася душата на Земята.

— Ти си се срещнала с Ариел?! — ахна Харман.

— Е, не лично — призна Сави. — Но побъбрих с него по интерфейса ноосфера-биосфера. Спазарихме се.

Деймън разбра, че старицата наистина е луда. Погледна Харман и видя в очите му същото заключение.

— Няма значение — продължи Сави, отупа раницата си като възглавница, отпусна се по гръб и затвори очи. — Поспете, скъпи мои младежи. Утре трябва да сте отпочинали. С малко късмет утре ще излетим, ще излетим чак до орбиталния пласт.

И захърка, преди Харман и Деймън да успеят за пореден път загрижено да се спогледат.

37.Илион и Олимп

Оказва се, че не мога да го направя. Нямам куража, безпощадността или… смелостта. Не мога да отвлека детето на Хектор даже за да спася Илион. Даже за да спася самото дете. Даже за да спася собствения си живот.

Още не се е съмнало, когато се телепортирам в огромния дом на Хектор в Илион. Бях там само преди два дни, когато, преобразен като вече обезглавения копиеносец Долон, следвах Хектор, който търсеше жена си и сина си. Тъй като познавам вътрешното разположение, се телепортирам направо в детската стая, недалеч от покоите на Андромаха. Хекторовият син, който още няма годинка, е в прекрасно издялана люлка с мрежа против комари. Наблизо виждам същата бавачка, която беше на крепостната стена с Андромаха вечерта, когато Хектор неволно уплаши детето с отражението в лъскавия си боен шлем. Полегнала на ложето си, тя също спи дълбоко, облечена с тънка прозрачна нощница, надиплена с цялото изящество на гравюра от Обри Бирдзли12. Нощницата е завързана под гърдите й в гръцки и троянски стил и разкрива едрата й бяла гръд на отразената светлина от триножниците на стражите на терасата. Вече съм се досетил, че е дойка на бебето. Това наистина е важно, защото замисълът ми предвижда да отвлека бебето заедно с дойката и да оставя Андромаха — след като „Афродита“ й се яви и й каже, че боговете отвличат рожбата й като наказание за неназовани грехове на троянците и че ако Хектор си иска сина, трябва да отиде на Олимп да си го вземе и така нататък, и така нататък.

Първо трябва да взема бебето, после дойката — подозирам, че може да е по-яка от мен и почти със сигурност по-опитна в ръкопашния бой, затова ще я прострелям с тазера, ако се наложи, въпреки че не искам — и след това да ги телепортирам на оня бързо пренаселващ се хълм в Индиана, да открия Найтенхелзър — не съм решил какво ще правя с Патрокъл — и да го убедя да се грижи за бебето и дойката, докато не се върна да ги взема.

Дали Найтенхелзър ще се справи с отговорността за тая троянска бавачка през дните, седмиците или месеците, докато всичко това приключи? В двубоя между професора по класическа филология от XX век и троянската дойка от около 1200 г. преди Христа бих заложил на дойката. Е, това си е проблем на Найтенхелзър. Моята работа е да си осигуря средство за упражняване на въздействие върху Хектор, да го убедя, че е длъжен да се бие с боговете — също както „смъртта“ на Патрокъл е най-големият ми шанс да привлека Ахил в тоя самоубийствен кръстоносен поход, — и това средство в момента спи пред мен.

Малкият Скамандър, когото илионските жители нежно наричат Астианакс, „господар на града“, тихо хленчи насън и търка румените си бузки с юмручета. Макар и невидим под шлема на Хадес, аз се вцепенявам и поглеждам бавачката. Тя продължава да спи, обаче знам, че ако бебето наистина се разплаче, веднага ще се събуди.

Не знам защо смъквам кожената качулка от главата си, ала го правя и ставам видим. В стаята няма никой друг, освен двете ми жертви, и след няколко секунди те ще са на петнайсет хиляди километра оттук, затова няма да могат да дадат описанието ми на троянската полиция.

Приближавам се на пръсти и повдигам мрежата против комари от люлката. От далечното море подухва ветрец и разлюлява завесите на терасата и тънката материя около люлката. Бебето беззвучно отваря сините си очички и ме поглежда. После ми се усмихва — на мен, похитителя. Пък аз си мислех, че бебетата се страхуват от непознати, още повече непознати в спалнята им посреднощ. Но какво знам аз за децата? С жена ми нямахме деца и всичките ми студенти през годините всъщност бяха частично или зле оформени възрастни, мършави, опаки, рошави, несръчни и глуповати наглед. Даже нямах представа, че бебетата на по-малко от година могат да се усмихват.

Обаче Скамандър ми се усмихва. След миг ще започне да издава звуци и ще трябва да го грабна, да грабна и дойката и да ги телепортирам… мога ли да телепортирам още двама души със себе си? След малко ще разберем. После ще трябва да се върна и да използвам последните си три минути време за преобразяване, за да приема формата на Афродита и да предам ултиматума си на Андромаха.

Дали Хекторовата жена ще изпадне в истерия? Дали ще се разциври и разнищи? Съмнявам се. В края на краищата през последните години тя е видяла Ахил да убива баща й и седемте й братя, видяла е как майка й става Ахилов трофей и после умира при раждане на копелето на своя насилник, видяла е как оскверняват дома й и въпреки това е родила — родила е здрав син на своя съпруг Хектор. И сега трябва да гледа как Хектор всеки ден отива на бой — и да знае в душата си, че съдбата на любимия й вече е подпечатана от жестоката воля на боговете. Да, тя не е слаба жена. Даже преобразен като Афродита, по- добре да държа под око ръкавите на Андромаха, за да съм сигурен, че не крие кинжал, с който да посрещне вестта на богинята за похищението.

Протягам ръце към бебето, пръстите ми с мръсни нокти са само на сантиметри от розовото му телце… после се отдръпвам.

Не мога да го направя.

Не мога да го направя!

Смаян от безсилието си дори пред лицето на гибелта — гибелта на всички, защото даже гърците ще бъдат наказани чрез победата си — аз с олюляване излизам от детската стая, без да си направя труда да си сложа шлема на Хадес.

Вдигам ръка върху телепортаторния медальон, ала спирам. Къде ще отида? Каквото и да направи Ахил, вече няма значение. Той не може сам да превземе Олимп, нито даже ахейската войска, ако троянците още