Ерусалим, — смъкна си панталона, клекна и изкопа плитка дупка с длани. „Как би го нарекла Сави? — зачуди се той. — Лагеруване ли?“
Когато свърши — ужасно облекчение въпреки варварските условия, — направи всичко възможно с мократа тоалетна хартия, установи, че не е достатъчно, пусна я в калната дупка, напипа издутината в джоба на туниката си и извади дългото седемдесетина сантиметра парче плат, което винаги носеше със себе си. Торинския му саван. На светлината на фенерчето, която се отразяваше в царевичните стъбла наоколо, Деймън разгледа финия лен и красиво извезаните микровериги, които пренасяха торинската драма директно в мозъка. Години наред от време на време беше гледал как троянците се бият с ахейците, ала след срещата с истинския Одисей — ако брадатият все пак беше истинският Одисей, както изглеждаше — торинската драма вече не представляваше интерес за него. Гъркът не само бе спал с едно от момичетата, които Деймън се канеше да съблазни, Хана, но и беше заминал в Ардис Хол с главния обект на домогванията му, Ада. Въпреки това той взе красивия ленен плат в ръка, сякаш за да го претегли.
„Да върви по дяволите!“ Деймън го използва — изпита неочаквано удоволствие косвено да изрази отношението си към надменния Одисей по този начин; хвърли го в дупката, затрупа я с кал, вдигна си панталона, поизпъна туниката си, опита се да избърше ръцете си в мокрите от дъжда царевични листа, вдигна фенерчето и тръгна през двайсетината реда до края на нивата.
Само че нивата нямаше край. След около трийсет и пет реда той се убеди, че върви в грешна посока. Завъртя се, опита се да определи вярната — просто трябваше да следва калните си стъпки, — ала се обърка съвсем. И не успя да открие стъпките си. Светкавиците зачестиха, дъждът се усили.
— Помощ! — извика Деймън. Изчака малко, не чу отговор и повторно извика: — Помощ! Изгубих се! — Поредната гръмотевица заглуши виковете му.
Отново се обърна, после пак, реши, че е улучил вярната посока, и се затича през високата царевица, като отблъскваше стъблата с фенерчето. Забрави да брои редовете и измина четирийсетина-петдесет, преди пак да спре.
— Помощ! — Този път нямаше гръмотевица, но въпреки това никой не му отговори; чуваше се само плющенето на дъжда по стъблата.
Тръгна по един ред, като се озърташе за светлина или движение, без да се замисля, че така може би само още повече се отдалечава от другите двама. След няколко минути спря, за да си поеме дъх.
— Помощ! — На по-малко от километър и половина падна мълния и гърмът премина през високата царевица като ударна вълна. Деймън запремигва от блясъка. Забеляза, че надясно царевицата като че ли се разрежда. Това трябваше да е краят на нивата.
Тичешком мина последните петнайсетина реда и изскочи на открито.
Това не беше краят на нивата, откъдето бе влязъл, а поляна, широка пет-шест и дълга десетина метра. В средата й се издигаше голям метален кръст — извисяваше се на два метра над царевицата. Деймън прокара лъча на фенерчето от основата до върха му.
Фигурата не беше
Това не бе човек — поне зяпналият го Деймън никога не беше виждал такъв човек. Съществото бе голо и гладко, люспесто и зеленикаво — не зелено като риба, а с цвета, в който младежът винаги си беше представял труповете преди булаторията да прекрати тези варварства. Люспите бяха ситни и многобройни и лъщяха под светлината. Тялото изглеждаше мускулесто, ала ръцете бяха прекалено дълги, предмишниците — прекалено тънки, китките — прекалено мощни, кокалчетата на пръстите — прекалено големи, жълтите нокти — дълги и криви като на звяр, бедрата — прекалено яки, ходилата — трипръсти и странно разширени. Създанието бе мъжко — пенисът и скротумът бяха неприлично разкрити, яркорозови под гладкия мускулест корем, като костенурка или акула с почти човешки гениталии, но дебелата горна половина на тялото, змийската шия и голата глава бяха най-малко човешките му части. Дъждът се стичаше по мускулите, люспите и жилите му и капеше по грубия черен метал на кръста.
Очите бяха хлътнали под вежди, едновременно маймунски и рибешки, лицето се издаваше напред като муцуна. В зейналата уста Деймън видя дълги жълти зъби — нито човешки, нито животински, по-скоро като на риба, ако рибите бяха чудовища — и прекалено дълъг синкав език, който помръдваше. Мъжът вдигна лъча нагоре и едва отново не изкрещя.
Очите бяха отворени — продълговати и жълти, котешки, без студената близост на котките с хората — с мънички едни прорези в средата. Съществото… как ги беше нарекла Сави? Калибани?… се разшава в нишата си в кръста, разтвори длани и изпъна пръстите си, дългите нокти заблестяха на светлината и краката и тялото му се размърдаха, сякаш се събуждаше и протягаше.
Не беше завързано. Нищо не му пречеше да скочи долу и да се нахвърли върху него.
Деймън понечи да избяга, ала установи, че не може да се обърне с гръб към съществото. То пак се разшава и измъкна дясната си ръка от нишата. Ноктите на краката му, забеляза младият мъж, също бяха жълти и дълги. Между пръстите му имаше ципи.
Зад него се разнесе трясък и рев — други калибани вече бяха слезли от кръстовете си — и Деймън се обърна, за да посрещне атаката им: вдигна фенерчето като тояга, което пък го лиши от светлината му.
Подхлъзна се — или краката му се подкосиха — и падна на колене в калта. Доплака му се, но се съмняваше, че се е разплакал през няколкото секунди, преди тракторът да избухне от царевичния ред и да се извиси като чудовищен паяк над него, нивата, кръста и неподвижния калибан. Осемте му фара бяха включени и го заслепиха. Той вдигна ръка пред лицето си — всъщност по-скоро за да скрие сълзите си, както осъзна по-късно, отколкото да заслони очи от светлината.
Тримата носеха термокожи. Двамата мъже се бяха отпуснали на напуканите си кожени седалки, а старицата лежеше на пода на стъклената сфера. Ядяха хранителните си блокчета, подаваха си манерката и известно време мълчаливо наблюдаваха бурята. Деймън беше помолил Сави да ги отдалечи от нивата, кръста и съществото и тя бе продължила два-три километра нататък по червения глинест път, преди да отбие и да изключи всичко освен силовото поле и слабо сияещите виртуални пултове на трактора.
— Какво беше онова нещо? — накрая попита Деймън.
— Калибан — отвърна старицата. Явно се чувстваше удобно на стъкления под, пъхнала раницата под главата си.
— Помня как ги нарече — изсумтя той. — Но
Сави въздъхна.
— Ако започна да ти обяснявам това, трябва да ти обясня всичко. Вие елоите не знаете страшно много неща — всъщност почти нищо.
— Защо не започнеш, като ни обясниш защо ни наричаш елои? — обади се Харман. Говореше напрегнато.
— Предполагам, че отначало това е била форма на оскърбление — каза Сави. Проблесна светкавица и освети бръчките по лицето й, но бурята се беше отдалечила и гърмът закъсня, чу се от много далеч. — Въпреки че, честно казано, първо наричах така своя народ, преди да започна да я използвам за вашия.
— Какво означава?
— Думата идва от една много стара история в една много стара книга. За човек, който пътува във времето, отива в далечното бъдеще и открива хора, еволюирали в две раси — едните кротки, лениви, слабохарактерни, само се пекат на слънце, елоите, а другите грозни, чудовищни, продуктивни, технологични, но се крият в пещери и мрак, морлоките. В тази стара книга морлоките осигурявали храна, подслон и дрехи на елоите, угоявали ги и после ги изяждали.
Над нивите отново проблесна светкавица, но бледа и далечна.
— Такъв ли е нашият свят? — прошепна Деймън. — Ние сме елоите, а калибаните и воиниксите са морлоките? Изяждат ли ни?
— Ще ми се да беше толкова просто. — Сави тихо се засмя, ала в смеха й нямаше нищо весело.
— Все пак какво представляват калибаните? — попита Харман.
— Деймън, покажи на Харман новия фокус с дланта си — вместо отговор помоли старицата.
Той се поколеба.
— Близката или далечната мрежа?
