Илион

— Довери ми се. Когато телепортираш нещо голямо, да речем парченце сирене, само количеството предавани случайни квантови данни скапва тъканта на пространствовремето.

— Колко изходни квантови данни има, да речем, в парченце сирене, което тежи три грама?

— Десет на двайсет и четвърта степен бита — без колебание отвърна Орфу.

— Ами в човек?

— Без да броим човешката памет, а само атомите на човека, десет на двайсет и осма степен килобайта данни.

— Е, това е само с четири нули повече от парченцето сирене — отбеляза Манмът.

— Майко Божия — простена Орфу. — Тук става дума за величини от различен порядък. Това значи…

— Знам какво значи — прекъсна го приятелят му. — Просто пак се майтапех. Продължавай.

— Та преди около хиляда и четиристотин години постчовеците — трябва да са били те, тъй като навремето нашите сонди показвали, че на Земята са останали само около хиляда старостилни човеци, държани в зоопарк като всички почти изчезнали видове — постчовеците започнали да телепортират хора, машини и други обекти.

— Къде? — попита Манмът. — Искам да кажа, къде са ги пращали? На Марс ли? Или в други звездни системи?

— Не, нужен е както предавател, така и приемник с квантова телепортация. Пращали ги от едни точки на Земята в други или в своите орбитални градове, но когато обектите се материализирали, ги очаквала голяма изненада.

— Това има ли нещо общо с една муха? — попита Манмът. Тайният му порок бяха старите филми от XX век до края на Изгубената ера.

— Муха ли? — учуди се Орфу. — Не. Защо?

— Няма значение. Каква била голямата изненада, която ги очаквала след телепортирането?

— Първо, че квантовото телепортиране действало. Но по-важното е, че човекът, животното или предметът, който телепортирали, пренасял информация със себе си. Информация за квантовото си състояние. Информация за всичко, за което не би трябвало да има информация. Включително памет при хората.

— Нали каза, че законите на квантовата механика го забранявали.

— Наистина го забраняват — потвърди йониецът.

— Пак магия, а? — Манмът изпитваше тревога от посоката, в която се беше запътил приятелят му. — Нали си приказвахме за Просперо и гръцките богове?

— Да, но не от твоята саркастична гледна точка — отвърна Орфу от Йо. — Навремето нашите учени смятали, че постчовеците всъщност разменят обвързани двойки с идентични обекти… или хора… в друга вселена.

— В друга вселена — тъпо повтори Манмът. — Като в паралелните вселени ли?

— Не съвсем. Не точно като старата идея за безкраен или почти безкраен брой паралелни вселени. Само няколко, съвсем ограничен брой вселени на квантово фазоизместване, съществуващи едновременно с или близо до нашата.

Манмът нямаше представа за какво говори приятелят му, ала не му го каза.

— Не само едновременно съществуващи квантови, но и изкуствено създадени вселени — продължи вакуумният моравек.

— Изкуствено създадени ли? — пак повтори Манмът. — Сътворени от Бог?

— Не. Сътворени от гении.

— Не разбирам.

Деймос вече бе залязъл. Марсианските вулкани бяха огрени от звездна светлина и по дългите им склонове като бледосиви амеби пъплеха облаци. Манмът провери вътрешния си хронометър. Един час до марсианския изгрев. Стана му студено.

— Знаеш какво са открили човешките изследователи, когато преди хилядолетия изучавали човешкия ум — каза Орфу. — Още преди да се появят постчовеците. Нашите моравекски умове са построени по същия начин, въпреки че ние използваме както органична, така и изкуствена мозъчна материя.

Приятелят му се опита да си спомни.

— През двайсет и първи век човешките учени работели с квантови компютри. Анализирали биохимичните процеси в синапсите си. И открили, че човешкият ум — не мозък, а ум — не е като компютър, че не е химическа запаметяваща машина, а точно като…

— Постоянна квантова вълна — довърши йониецът. — Изключителни типове съзнание, които са като голи ексцентричности и могат да огъват пространствовремето, да въздействат върху организацията на пространствовремето и да разделят вероятностни вълни на отделни алтернативи. Тук говоря за Шекспир. За Пруст. За Омир.

— Но това е толкова… толкова… толкова… — заекна Манмът.

— Субективистично ли?

— Глупаво — успя да каже другият моравек.

Няколко минути летяха в мълчание. Манмът реши, че е наскърбил чувствата на приятеля си, но точно сега това нямаше значение. След малко той се обади по теснолъчевия канал:

— Значи очакваш да откриеш призраците на истинските гръцки богове, когато стигнем на Монс Олимпус, така ли?

— Не призраци. Но ти сам видя данните от квантовите анализи. Които и да са, тези хора са пробили квантови дупки из целия този свят, всички центрирани около Олимп. Те отиват някъде. Идват от някъде. Квантовата реалност на тази област е толкова нестабилна, че може да се взриви и да отнесе със себе си част от нашата слънчева система.

— Смяташ ли, че Устройството има такова предназначение? — попита Манмът. — Да взриви квантовите полета, преди да достигнат някаква критична маса?

— Не знам. Възможно е.

— Дали преди хиляда и четиристотин години на Земята се е случило точно това и е прогонило постчовеците в техните орбитални градове? Някакъв квантов провал?

— Не — твърдо заяви Орфу. — Мисля, че случилото се на Земята е резултат от успеха на квантовото телепортиране, а не от неговия провал.

— Какво искаш да кажеш? — Манмът не беше убеден, че иска да чуе отговора.

— Мисля, че са пробили квантови тунели в една или повече от тези алтернативни реалности — поясни йониецът. — И са оставили нещо там.

До изгрев слънце продължиха да летят в мълчание.

Слънцето докосна първо върха на балона и обагри оранжевата тъкан в нереална светлина. Бъкивъжетата заблестяха. После лъчите погалиха трите вулкана на Тарзис, отразиха се в леда и златисто се спуснаха надолу по склоновете им като бавно течаща магма. След това слънцето окъпа разкъсващите се облаци в розово и златисто и освети вътрешното море Валес Маринерис чак до източния хоризонт като лазуритна цепнатина в света. Монс Олимпус попадна под светлината минута по-късно и величественият връх сякаш се издигна над западния хоризонт като напредващ галеон със златни и червени платна. После слънцето заблестя по нещо по-близко и по-високо.

— Орфу! — прати по канала Манмът. — Имаме си компания.

— Колесница ли?

— Още е прекалено далеч, за да съм сигурен. Въпреки видеоувеличението слънцето блести и не я виждам добре.

— Можем ли да направим нещо, ако са онези с колесниците? Да си откривал оръжия, без да ме осведомиш?

— Нямаме нищо освен острия си език — отвърна Манмът, вторачен в сияещата точка. Движеше се невероятно бързо и скоро щеше да е при тях. — Освен ако не искаш да задействам Устройството.