капак. Деймън изстреля три заряда с пистолета на Сави, но игличките просто рикошираха от повърхността, като разбиваха чупливи предмети и разкъсваха вече унищожени слуги. И едва не улучиха и тях двамата. Накрая Харман намери начин да се покатери върху резервоара и използваха тръбата като лост, за да надигнат и откъснат капака. После възрастният мъж смъкна визьора на термокожата си по-ниско, сложи си осмозната маска и скочи в изтичащата течност, за да изтегли Хана. След изключването на главния енергиен източник работеха почти изключително на светлината на фенерчето.
Гола, мокра, без окосмение, младата им приятелка изглеждаше уязвима като новоизлюпено пиле. Дишаше — задъхано, плитко, смущаващо ускорено — но определено дишаше. Само че не можеха да я свестят.
— Ще оживее ли? — попита Деймън. Другите двайсет и трима мъже и жени в резервоарите очевидно бяха мъртви или умираха и нямаше как да ги спасят навреме.
— Откъде да знам? — изпъшка Харман.
Младият мъж се огледа.
— Температурата пада, след като няма енергия за отопление. Още няколко минути и ще е под нулата като в града. Трябва да намерим нещо, с което да я завием.
Като продължаваше да стиска пистолета в ръка, ала без да се озърта за Калибан, той се втурна в потъващата в мрак булатория. Имаше човешки кости, разлагащи се бедра, неподвижни слуги, парчетии от мензури, епруветки и тръби, но не и одеяло. Деймън откъсна квадратно парче прозрачен найлон от платнището, с което бяха запушили полупропускливия вход, и се върна обратно.
Хана още бе в безсъзнание, ала неудържимо трепереше. Харман я беше прегърнал и я разтриваше, но това явно не помагаше. Двамата увиха найлона около слабото й бяло тяло, но се съмняваха, че задържа телесната й топлина.
— Ще умре, ако не направим нещо — промълви Деймън. От сенките на вече тъмните резервоари се чу плъзгане. Младият мъж дори не си направи труда да насочи пистолета натам. Булаторията се пълнеше с пара от течния кислород и други изтичащи течности.
— И без това всички скоро ще умрем — отвърна Харман и посочи прозрачните плоскости над тях.
Спътникът му погледна нагоре. Бялата звезда — дългият над три километра линеен ускорител — се приближаваше.
— Колко време остава? — попита той.
Харман поклати глава.
— Хронометрите изчезнаха заедно с електричеството и Просперо.
— Когато започнаха проблемите, имахме двайсетина минути.
— Да, но колко време е минало оттогава? Десет минути? Петнайсет? Деветнайсет?
Деймън вдигна поглед. Земята беше изчезнала и през прозрачните плоскости студено сияеха само звезди — и яркото тяло, което се носеше към тях.
— Когато се започна, Земята още се виждаше. Не може да са минали повече от двайсет минути. Когато Земята отново се появи…
Синьо-белият лимб на планетата изплува в полезрението им.
— Трябва да вървим — рече Деймън. В мрака зад тях отново се разнесе трясък и звук от плъзгане. Той рязко се завъртя с вдигнат пистолет, но Калибан не се появи. Гравитацията също отслабваше — локвите течност се издигаха от пода и се опитваха да полетят, сливаха се в амебни форми, стремящи се да се превърнат в сфери. Лъчът на фенерчето на Сави се отразяваше от безброй гладки повърхности.
— Нима ще я оставим тук? — попита Харман. Клепачите на Хана не бяха съвсем затворени, но виждаха само бялото на очите й. Вече не трепереше толкова силно, ала Деймън го схващаше като злокобен признак.
Той беше вдигнал маската си — в булаторията имаше достатъчно въздух за дишане, въпреки че след изключването на електричеството миришеше на кланица — и сега поглади брадата си.
— Не можем да я пренесем до скутера само с две термокожи. Ще умре още в града, камо ли в космоса.
— Скутерът има силово поле и отоплителна система — прошепна Харман. — Когато летяхме високо, Сави ги задействаше. — Той отново вдигна маската си и дъхът му излезе на пара в студения въздух. По брадата и мустаците му имаше шушулки. Очите му изглеждаха ужасно уморени.
Деймън поклати глава.
— Сави ми е разказвала за студа и горещината в космоса, за въздействието на вакуума върху тялото. Хана ще умре преди да вдигнем силовото поле.
— Спомняш ли си как става това? — попита спътникът му. — Как се управлява онази проклета машина?
— Ами… не знам. Наблюдавах как я управлява Сави, обаче никога не съм си помислял, че ще ми се наложи. Ти не си ли спомняш?
— Страшно съм… уморен — отвърна Харман и заразтрива слепоочията си.
Хана престана да трепери. Изглеждаше мъртва. Деймън смъкна ръкавицата на термокожата си и постави голата си длан върху гърдите й. Отначало реши, че си е отишла, ала после долови слабото, ускорено като на птиче туптене на сърцето й.
— Харман, съблечи си термокожата — решително каза той. Възрастният мъж го погледна и запремигва.
— Да — глупаво промълви той. — Прав си. Аз съм изживял своите пет двайсетилетки. Тя повече заслужава да живее от…
— Не, идиот такъв. — Деймън му помогна да се съблече. Въздухът вече покриваше голото лице и ръцете на младия мъж с лед. Не можеше да си представи какво е да си гол на този студ. Атмосферата ставаше все по-рядка, гласовете им звучаха по-високо и по-слабо. — Облечи й термокожата. Преброй до петстотин, съблечи я и пак се стопли, и продължавай така, освен ако Хана не умре.
— Ти къде отиваш? — задъхано попита Харман. Опитваше се да облече термокожата на безпомощното момиче, ала ръцете му трепереха толкова силно от студа, че се наложи Деймън да му помогне. Костюмът мигновено обгърна тялото й и тя отново се разтрепери, въпреки че термокожата съхраняваше почти цялата й телесна топлина. Харман нахлузи осмозната маска на лицето си.
— Отивам за скутера — отвърна Деймън и подаде на спътника си пистолета, ала трябваше да вдигне осмозната си маска, защото другият мъж не го чуваше без радиостанцията на костюма си. — Ето, вземи оръжието в случай, че дойде Калибан. — Младият мъж вдигна дългата метър и двайсет тръба, която бяха използвали за лост.
— Няма — задъхано промълви Харман. — Той ще търси теб. После може да ни изяде, когато си поиска.
— Да се надяваме, че ще му приседне. — Деймън смъкна осмозната си маска и къде с плуване, къде с тичане се насочи към полупропускливата мембрана на изхода.
Едва след като разкъса мембраната с острия край на тръбата, проби в нея дупка с човешки ръст и заплува при все по-слабата гравитация и сгъстяващия се мрак и студ извън булаторията, той осъзна, че не е споделил с Харман плана си да се
С усилие беше следвал Сави и Харман, когато преди месец — преди цяла вечност — тримата бяха обикаляли кристалния град, но сега плуваше в редкия въздух като морско създание, като орбитална видра, винаги намираше идеалното място, от което да се оттласне в най-подходящия момент, почти без усилие гребеше във въздуха с трите си свободни крайника, изпълняваше салта и пируети със съвършена точност, за да намери следващата греда, маса или дори постчовешки труп, от които да се отблъсне за следващата отсечка от пътя си.
И въпреки това не бе достатъчно бърз. Усещаше, че времето печели това надбягване, дори само като погледнеше стените на кристалния град, тяхното помръкващо сияние, хвърлящо във все по-дълбок мрак водораслите и осеяните с трупове тераси — тук нямаше прозрачни плоскости, през които да види връхлитащия линеен ускорител. „Дали ще го чуя, когато разбие кристалния покрив, или въздухът е прекалено рядък, за да пренася звука?“
Прогони въпроса от главата си. Когато се случеше, щеше да разбере.
